Едно рязко вдишване, и шокът ме връща в реалността.
— Защо си тук? — питам аз пукнатините в бетонната стена. 14 пукнатини в 4 стени с хиляда нюанса на сивото. Подът, таванът: всичките са направени от едно и също парче камък. Жалките рамки на леглата: сглобени от стари водопроводни тръби. Малкото квадратно прозорче: твърде дебело, за да го разбия. Надеждата ми е изчерпана до последна капка. Очите ми са замъглени и болезнени. Пръстът ми рисува лениво по студения под.
Седя на земята, където мирише на лед, метал и пръст. Съкилийник е седнал по турски срещу мен, кубинките му са прекалено лъскави за това място.
— Боиш се от мен. — Гласът му няма форма.
Пръстите ми смогват да се свият в юмрук.
— Боя се, че грешиш.
Може и да лъжа, но това не му влиза в работата.
Той изсумтява и звукът отеква в мъртвия въздух помежду ни. Аз не вдигам глава. Не посрещам погледа, който ме пробива като свредел. Вкусвам застоялия, похабен кислород и въздъхвам. В гърлото ми е заседнало нещо познато, нещо, което съм се научила да преглъщам.
Две почуквания на вратата вкарват емоциите ми в релси.
Той скача на крака.
— Няма никого — казвам му. — Това е просто закуската ни. — Изяла съм 264 закуски, а още не знам каква е храната. Мирише отблъскващо на химикали, безформена буца, вечно клоняща към някоя крайност. Един път е прекалено сладка, друг път прекалено солена, но неизменно е отвратителна. В повечето случаи съм твърде изгладняла, за да ми прави впечатление.
Чувам как се поколебава едва за момент, преди да запристъпва към вратата. Плъзва вратичката на малкия процеп и надниква към свят, който вече не съществува.
— Мамка му! — Хвърля подноса през отвора и веднага лепва длан върху тениската си. — Мамка му, мамка му! — Свива пръсти в стегнат юмрук и стисва челюсти.
Изгорил е ръката си. Щях да го предупредя, ако смятах, че ще ме послуша.
— Трябва да изчакаш поне три минути, преди да докоснеш подноса — казвам на стената. Не поглеждам към бледите белези, украсяващи малките ми ръце, към следите от изгаряния, които никой не ме беше научил да избягвам. — Мисля, че го правят нарочно. — Добавям тихо.
— О, значи, днес говориш с мен? — Ядосан е. Очите му просветват, преди да извърне поглед, и ми става ясно, че е най-вече засрамен. Все пак е мъжкар. Твърде голям мъжкар, за да допуска глупави грешки пред момиче. И да показва, че го боли.
Свивам устни и отправям поглед през малкото квадратно стъкло, което наричат прозорец. Не са останали много животни, но съм чувала истории за летящи птици. Може би един ден ще зърна някоя с очите си. В наши дни историите са толкова разкрасени, че почти не са за вярване, но не от един човек съм чувала, че е виждал летяща птица през последните няколко години. Затова следя какво се случва отвъд прозореца.
Днес ще видя птица. Ще бъде бяла, с корона от златисти шарки върху главата си. И ще лети. Днес ще видя птица. Ще бъде бяла, с корона от златисти шарки върху главата си. И ще лети. Днес ще видя…
Ръката му.
Върху мен.
Връхчетата на два пръста докосват облеченото ми рамо за по-малко от секунда и всеки мускул, всяко сухожилие в тялото ми се напряга и сякаш се стяга като възел около гръбнака ми. Стоя съвсем неподвижно. Не помръдвам. Не дишам. Може би, ако изобщо не се раздвижа, чувството ще остане у мен завинаги.
Понякога си мисля, че самотата ще изригне през кожата ми, и понякога не знам дали истеричните крясъци и плач и смях ми помагат изобщо. Понякога имам толкова отчайваща нужда да докосвам, да бъда докосвана, да чувствам, че усещам как ще политна от някоя скала в друга вселена, където никой никога няма да ме открие.
Не ми се струва невъзможно.
Крещя от години, а никой никога не ме е чувал.
— Не си ли гладна? — Гласът му е по-кротък вече, малко тревожен дори.
— Не. — Думата напуска устните ми като пресекнало издихание и аз се обръщам, а не бива, но го правя, и той се взира в мен. Изучава ме с поглед. Устните му са едва-едва разделени, отпуснал е ръце до тялото си, примигва объркано.
Нещо ме блъсва в стомаха.
Очите му. Има нещо в очите му.
Изтласквам думата от главата си. Затварям вратата. Завъртам ключа докрай.