Подръпвам тениската му малко по-силно, за да замълчи. Още не сме извървели коридорите. Странно, но изпитвам нужда да го защитавам — мъжа, който навярно може да счупи гръбнака ми с два пръста. Той не осъзнава, че неведението му го прави уязвим. Не осъзнава, че може да го убият без всякаква причина.
Решила съм да не се боя от него. Че действията му са по-скоро незрели, отколкото заплашителни.
Може би искам да имам приятел.
Два метра, докато усетя как стената става гладка под пръстите ми, и тогава свиваме надясно. Половин метър празно пространство, преди да достигнем дървената врата със счупена дръжка и много трески. Три сърдечни удара, докато се уверя, че сме сами. Един крак напред, за да побутна вратата навътре. Едно тихо изскърцване и пролуката се разширява, а пред очите ми се разкрива единствено въображаема картина за вида на това място.
— Насам — прошепвам.
Дръпвам го към редицата душове и опипвам пода за парченца сапун, заклещени в сифона. Намирам две късчета, едното два пъти по-голямо от другото.
— Отвори ръка — казвам на тъмнината. — Хлъзгав е. Но не го изпускай. Няма много сапун и днес ни провървя.
Той не отвръща нищо в продължение на няколко секунди и започва да ме тревожи.
— Тук ли си още? — Чудя се дали това не е капан. Дали планът им не е бил именно такъв. Дали не са го изпратили да ме убие под прикритието на тъмнината в това тясно помещение. Никога не съм знаела какво възнамеряват да ми сторят в болницата, дали смятат, че е достатъчно да ме държат заключена, но винаги съм предполагала, че има вероятност да ме убият. Винаги ми се е струвало напълно възможно.
Не че не го заслужавам.
Но съм заключена тук заради нещо, което не сторих умишлено, а като че ли никой не го е грижа, че беше злополука.
Не чувам да шуртят душове и сърцето ми замръзва. Точно това помещение рядко се пълни с хора, но обикновено засичам поне един-двама. Стигнала съм до заключението, че пациентите на болницата или са невменяеми и не могат да стигнат до душовете, или просто нямат желание да се занимават.
Преглъщам сухо.
— Как се казваш? — Гласът му едновременно прорязва въздуха и вътрешния ми монолог. Усещам дъха му много по-близо отпреди. Сърцето ми препуска и незнайно защо не мога да го укротя. — Защо не искаш да ми кажеш името си?
— Отворена ли е ръката ти? — питам аз с изсъхнала уста и дрезгав глас.
Той пристъпва към мен и почти ме е страх да дишам. Пръстите му се тръкват в грубата материя на единственото облекло, което някога ще имам, и аз въздъхвам.
Само да не докосва кожата ми. Само да не докосва кожата ми. Само да не докосва кожата ми. Като че ли това е тайната.
Изтънялата ми тениска е прана в твърдата вода на тази сграда толкова много пъти, че я усещам като зеблен чувал върху кожата си. Пускам по-голямото парче сапун в ръката му и започвам да отстъпвам на пръсти.
— Ще ти пусна душа — обяснявам предпазливо, стараейки се да не повишавам глас, за да не ме чуе някой.
— Какво да правя с дрехите си? — Тялото му все още е твърде близо до моето.
Примигвам хиляда пъти в тъмнината.
— Трябва да ги съблечеш.
Смехът му звучи като развеселена въздишка.
— Да, това е ясно. Питах какво да ги правя, докато се къпя.
— Постарай се да не ги мокриш.
Той си поема дълбоко въздух.
— С колко време разполагаме?
— Две минути.
— Божичко, защо не каза по-ра…
Пускам неговия душ, пускам и своя, удавяйки недоволството му в кънтежите от изтормозените кранове. Движенията ми са механични. Правила съм го толкова много пъти, че вече съм запомнила най-ефективните методи за търкане, плакнене и разпределяне на сапуна между тялото и косата ми. Няма кърпи, затова номерът е да не намокряш прекалено никоя част от тялото си. В противен случай няма да изсъхнеш напълно и ще прекараш следващата седмица на една крачка от гроба, заради пневмония. Знам го от личен опит.
След точно 90 секунди вече съм изстискала косата си и отново нахлузвам оръфаните си дрехи. Маратонките са единственото ми притежание в относително добро състояние. Тук не се ходи кой знае колко.
Съкилийникът следва примера ми почти незабавно. Радва ме, че се учи така бързо.
— Хвани се за ръба на тениската ми — нареждам му аз. — Трябва да побързаме.
Пръстите му се плъзват по кръста ми за една бавна секунда и ми се налага да прехапя устна, за да притъпя силното чувство, което ме обзема. Едва не замръзвам намясто. Никой никога не доближава с ръце тялото ми.