Нещо се разбива на парчета, изтерзан писък проехтява в далечината. Тези стаи са погребани надълбоко в бетонен гроб, стените са по-дебели от подовете и таваните взети заедно, за да изолират звуците. Щом дочувам агонията, значи, е нетърпима. Всяка нощ наоколо се носят звуци, които не долавям. Всяка нощ се питам дали няма да съм следващата.
— Не си луда.
Очите ми отскачат към него. Той стои с килната настрани глава и със съсредоточени, бистри очи, независимо от тъмната плащеница, която ни обгръща. Поема си дълбока глътка въздух.
— Първоначално си мислех, че всички тук са откачалки — продължава той. — Реших, че са ме заключили в една килия с психопат.
Вдишвам мощна доза кислород.
— Странно. Аз също.
1
2
3 секунди изтичат.
Устните му се разтягат в така широка, така ведра, така ободряващо искрена усмивка, че през тялото ми сякаш прокънтява гръм. Усещам бодеж в очите си, а коленете ми омекват. Не съм зървала усмивка от 265 дни.
Адам е на крака.
Подавам му неговото одеяло.
Той го поема само за да ме загърне още по-плътно с него и гърдите ми внезапно се стягат. Имам чувството, че някой нанизва белите ми дробове на шиш, и тъкмо вземам решението да не помръдвам цяла вечност, когато той проговаря:
— Какво има?
— Нищо.
Още пет секунди отлитат.
— Може ли да седна до теб?
— Не. — Отново се взирам в стената.
Той стисва и отпуска челюстта си. Прокарва пръсти през косата си, а аз чак сега осъзнавам, че не е облякъл тениската си. Толкова е тъмно в килията, че виждам единствено извивките и очертанията на силуета му; луната разполага само с миниатюрно прозорче, за да освети пространството, но забелязвам как мускулите на ръцете му се стягат при всяко негово движение и внезапно пламвам. Огнени пламъци ближат кожата ми, а в стомаха ми бушува стихийна горещина. Всеки сантиметър от тялото му пулсира от мощ, всяка част от него сякаш искри в тъмнината. За седемнайсет години не съм виждала нищо подобно на него. За седемнайсет години не съм общувала с момче на моята възраст.
Затварям очи и стисвам клепачи така, сякаш са зашити.
Чувам скърцането на леглото му, стенанието на пружините под тежестта му. Отлепвам клепачите си и оглеждам пода.
— Сигурно умираш от студ.
— Не. — Силна въздишка. — В интерес на истината направо горя.
Скачам на крака толкова светкавично, че одеялото се озовава на пода.
— Да не си болен? — Очите ми проучват лицето му за белези на треска, но не смея да го доближа. — Вие ли ти се свят? Болят ли те ставите? — Опитвам да си спомня моите симптоми. Бях прикована към леглото от собственото си тяло в продължение на седмица. Можех единствено да пропълзявам до вратата и да забивам лице в храната си. Дори нямам представа как оцелях.
— Как се казваш?
Беше ми задал същия въпрос три пъти досега.
— Може да си болен — скалъпвам аз.
— Не съм болен. Просто ми е горещо. Обикновено не спя с дрехи.
Коремът ми отново пламва. Необясним срам прогаря плътта ми. Не знам къде да дяна погледа си.
Дълбока въздишка.
— Вчера се държах ужасно. Отнесох се с теб много зле и съжалявам. Не биваше да постъпвам така.
Дръзвам да отвърна на погледа му.
Очите му са със съвършен кобалтов цвят, сини като разцъфваща синина, бистри и дълбоки… и непоколебими. Челюстта му са стегната, а чертите на лицето му са изваяно сключени в предпазливо изражение. Цяла нощ е разсъждавал по въпроса.
— Добре.
— Е, защо не ми кажеш името си? — Привежда се напред и аз замръзвам намясто.
После се стапям.
Разтапям се.
— Джулиет — прошепвам. — Казвам се Джулиет.
Устните му се отпускат в усмивка, разцепваща гръбнака ми надве. Той повтаря името ми, сякаш думичката му се струва забавна. Вълнуваща. Очарователна.
Пета глава
Не знам кога започна всичко.
Не знам защо започна.
Не знам нищо за нищо, освен за крясъците.