— Не проявявам интерес.
Кенджи се обръща към мен.
— Е, май не мога да те виня. Точно в момента съм плачевна гледка. Но като се спретна, съм сладур. — Той опитва да се усмихне дяволито. — Дай ми няколко дни. Може да размислиш…
Адам го фрасва с лакът в лицето и дори не се извинява.
Трийсет и шеста глава
Кенджи ругае, кърви, изчерпва запаса си от псувни и куцука към банята, крепейки с пръсти носа си.
Адам ме издърпва в стаята на Джеймс.
— Кажи ми нещо — подхваща той. Вдига очи към тавана и поема дълбока глътка въздух. — Каквото и да е…
Опитвам да привлека погледа му, хващам ръцете му нежно, нежно, нежно. Изчаквам да ме погледне.
— Нищо няма да сполети Джеймс. Ще го пазим. Обещавам ти.
Очите му са пълни с болка, каквато не съм виждала у него досега. Отваря устни. Стисва ги пак. Размисля милион пъти, преди думите му да се заизливат във въздуха помежду ни.
— Той дори не знае за татко. — За пръв път подхваща темата за баща си. За пръв път ми демонстрира, че знае на какво съм била свидетел. — Не исках да научава. Измислях какви ли не истории. Исках да има шанс за нормален живот. — Устните му ронят тайни, а от моите уши се лее мастило, запечатващо думите му върху кожата ми. — Няма да позволя и с пръст да го пипнат. Няма да позволя да го съсипят. Не мога… боже, не мога да го допусна. — Казва ми той с притихнал, кротък глас.
Претърсвам света за подходящите думи, но устата ми е пълна с празнота.
— Не успявам — прошепва той. — Все не успявам. Продължава да се буди с крясъци. Още заспива разплакан. Вижда неща, които не мога да скрия от него. — Той примигва милион пъти. — Толкова много хора, Джулиет.
Притаявам дъх.
— Мъртви.
Докосвам думата върху устните му и той целува пръстите ми. Очите му са две езера от съвършенство, открити, честни, смирени.
— Не знам какво да правя — казва ми и тази изповед му коства повече, отколкото мога да си представя. Контролът се изплъзва между пръстите му и той се бори отчаяно да го задържи. — Кажи ми какво да направя.
Чувам туптенето на сърцата ни в тишината между нас. Изучавам с поглед формата на устните му, мъжествените линии на лицето му, миглите, за които всяко момиче би убило, дълбокия син океан на очите му, където съм се научила да плувам. Предлагам му единствения отговор, който имам.
— Може би планът на Кенджи не е за пренебрегване.
— Вярваш му? — Адам се отдръпва от мен с изненадан поглед.
— Не мисля, че лъже за мястото, където може да ни отведе.
— Не знам дали идеята е добра.
— Защо не…?
Прокрадва се нещо, което смътно наподобява смях.
— Мога да го убия, преди да стигнем дотам.
Устните ми се извиват в тъжна усмивка.
— Май няма къде другаде да се укрием, а?
Слънцето се завърта около луната, когато той ми отговаря. Поклаща глава. Веднъж. Бързо. Отривисто.
Аз стисвам ръката му.
— В такъв случай сме длъжни да опитаме.
— Какви ги вършите там, по дяволите? — провиква се Кенджи през вратата. Блъсва я с юмрук няколко пъти. — Така де, мамка му, човече, мен ако питаш, никой момент не е неподходящ за малко разголване, ама сега нямаме време за обедни лудории. Така че, освен ако не ви се мре, предлагам да си довлечете задниците тук. Трябва да се подготвим за тръгване.
— Като се замисля, мога да го убия още сега — обявява Адам.
Аз обхващам лицето му в длани, надигам се на пръсти и го целувам. Устните му са две възглавнички, толкова меки, толкова нежни.
— Обичам те!
Той гледа очите ми… гледа устата ми… и гласът му е дрезгав шепот.
— Така ли?
— Абсолютно.
Тримата сме стегнали багажа и сме готови за път още преди Джеймс да се е върнал от училище. С Адам сме събрали най-необходимото: храна, дрехи, спестените от него пари. Той продължава да се оглежда из малкото пространство, сякаш не може да повярва, че го е загубил така лесно. Трудно ми е да си представя колко работа е вложил в него, колко усърдно се е старал да подсигури дом на малкото си братче. Сърцето ми се къса за него.
Приятелят му е коренно различен екземпляр.
Кенджи е обсипан с пресни синини, но ми се струва сравнително ведър, развълнуван по необясними за мен причини. Учудващо пъргав и енергичен е. Имам чувството, че духът му е несломим, и напук на себе си започвам да се възхищавам на решителността му. Само дето не спира да ме зяпа.
— И как така можеш да докосваш Адам? — пита след известно време.
— Не знам.
Той изсумтява.