— Не на мене тия.
Аз свивам рамене. Не виждам смисъл да го убеждавам, че нямам абсолютно никаква представа откъде е дошъл късметът ми.
— Как изобщо разбра, че можеш да го докосваш? Чрез някакъв шантав експеримент?
Надявам се, че не съм почервеняла.
— Къде се намира въпросното място?
— Защо сменяш темата? — Той се ухилва. Сигурна съм, че е ухилен. Не искам да го поглеждам. — Може пък и с мен да стане. Защо не пробваш?
— Повярвай ми, не искаш да те докосвам.
— Може би искам. — Този път определено е ухилен.
— Може би е най-добре да я оставиш на мира, преди да съм върнал оня куршум обратно в крака ти — намесва се Адам.
— Съжалявам… ама, Кент, толкова ли е странно, че един самотен мъж се опитва да ухажва дамата? Може пък наистина да проявявам интерес. Защо не ми се махнеш от шибаната глава и не я оставиш да говори сама за себе си?
Адам прокарва ръка през косата си. Винаги една и съща ръка. Винаги през косата. Смутен е. Обезсърчен. Може би дори засрамен.
— Аз продължавам да не проявявам интерес — напомням му с малко по-рязък тон.
— Да, но да не забравяме, че това — посочва подутото си лице — не е доживотно.
— Е, аз пък съм доживотно незаинтересована. — Толкова ми се иска да му кажа, че съм заета. Че имам сериозна връзка. Че Адам ми е дал клетва.
Но не мога.
Нямам никаква представа какво е да имаш връзка. Не знам дали думите "обичам те" са нещо като кодови за "взаимно изключващи се" и не знам дали Адам е говорел сериозно, когато е казал на Джеймс, че съм му гадже. Може да е било просто оправдание, прикритие, лесен отговор на иначе сложен въпрос. Ще ми се да каже нещо на Кенджи, да му съобщи, че връзката ни е официална, че изключва всякакви други възможности.
Но той си замълчава.
Не знам защо.
— Май не е разумно да взимаш решение, докато подуването не е спаднало — продължава делово Кенджи. — Наистина. Имам завидно хубаво лице.
Адам се прокашля, като че ли през смях.
— Знаеш ли, мога да се закълна, че някога се погаждахме — казва Кенджи, насочвайки погледа си към Адам.
— Не си спомням защо.
Кенджи се наежва.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
— Не ти вярвам.
— Тогава защо още съм тук?
— Защото вярвам на нея.
Кенджи се обръща към мен. Усмихва се глуповато.
— О, значи, ти ми вярваш?
— Стига да те държа на прицел. — Стисвам по-здраво пистолета в ръката си.
Усмивката му става дяволита.
— Не знам защо, но май ми харесва да ме заплашваш.
— Защото си идиот.
— Ъ-ъ — поклаща глава той. — Заради сексапилния ти глас е. Придава палава нотка на всичко.
Адам скача на крака така внезапно, че едва не прекатурва масичката за кафе.
Кенджи прихва в смях, но болезнените му травми го превръщат в хриптене.
— Спокойно де, Кент. Само ви будалкам. Харесва ми да виждам психясалата мацка на нокти. — Той ме поглежда, снижава гласа си. — Казвам го като комплимент, понеже, сещаш се… — той махва небрежно в моя посока — …психарщината ти отива.
— Какво те прихваща, по дяволите? — връхлита му Адам.
— Теб какво те прихваща, по дяволите? — Кенджи скръства ръце подразнен. — Всички в тая къща сте кълба от нерви.
Адам стисва пистолета в ръката си. Отива до вратата. Връща се. И пак.
— Стига си се тревожил за брат си — добавя Кенджи. — Сигурен съм, че скоро ще се появи.
Адам не се отпуска. Не спира да кръстосва стаята. Челюстите му потрепват спазматично.
— Не се тревожа за брат си. Опитвам се да реша дали да те гръмна сега, или после.
— После — предлага Кенджи, стоварвайки се на дивана. — В момента още съм ти нужен.
Адам понечва да отвърне нещо, но не му остава време.
Вратата щраква, изпиуква, отключва се.
Джеймс си е вкъщи.
Трийсет и седма глава
— Много се радвам, че го приемаш толкова добре, наистина, но, Джеймс, това не е нещо, за което трябва да се вълнуваш. Тръгваме, за да отървем кожите.
— Но тръгваме заедно — казва той за пети път с огромна усмивка, запълваща цялото му лице. Хареса си Кенджи неочаквано бързо и сега двамата се чудят как да превърнат изпитанието ни в заплетена мисия. — Пък и мога да помогна!
— Не, това не ти е…
— Разбира се, че можеш.
Адам и Кенджи проговарят в един и същ момент. Кенджи се окопитва пръв.
— Защо да не може да помогне? Един десетгодишен помощник ще ни е от полза.
— Не ти решаваш — казва Адам, мъчейки се да владее гласа си. Знам, че запазва спокойствие заради брат си. — И не ти влиза в работата.