Стиснал е очи толкова силно, че несъмнено го болят.
Адам изругава под носа си. Разбива с ритник първата срещната врата на най-близката изоставена сграда и изкрещява да го последваме вътре.
— Трябва да останеш тук — казва на Кенджи. — И може би съм си загубил ума, но трябва да ти поверя Джеймс. Искам да се грижиш за него. Търсят двама ни с Джулиет. На вас изобщо не очакват да попаднат.
— Какво смяташ да правиш? — пита Кенджи.
— Ще трябва да открадна някоя кола. После ще се върна за вас. — Джеймс дори не възразява, когато Адам го оставя на земята. Малките му устни са побелели. Очите му са ококорени. Ръцете му треперят. — Ще се върна за вас, Джеймс. — Повтаря Адам. — Обещавам.
Джеймс кимва веднъж, и още веднъж, и още веднъж. Адам го целува по главата, само веднъж, силно, бързо. Пуска брезентовите ни торби на пода. Обръща се към Кенджи.
— Ако му се случи нещо, ще те убия.
Кенджи не отвръща със смях. Нито с мусене. Вдишва дълбоко.
— Ще се погрижа за него.
— Джулиет?
Той ме хваща за ръката и двамата хукваме към улицата.
Трийсет и осма глава
Улиците са препълнени със забързани към домовете си пешеходци. С Адам скриваме пистолетите в коланите на панталоните си, но обезумелите ни очи и нервни движения като че ли ни издават. Всички странят от нас, отбягват ни, а някои дори пищят, крещят, проплакват, изпускат багажа от ръцете си. Но колкото и хора да има, не виждам нито една кола. Сигурно е трудно да се сдобиеш с такава, особено в тази зона.
Адам ме бутва на земята точно когато един куршум профучава край главата ми. Разбива друга врата и двамата хукваме през разнебитената сграда в търсене на изход, попадайки в капана на лабиринт, някогашен магазин за дрехи. Изстрели и забързани стъпки ни следват по петите. Навярно поне стотина войници ни гонят по улиците, разделени на групи, разпръснати в различни части на града, тръгнали да ни заловят и убият.
Мен няма да убият.
Тревожа се за Адам обаче.
Опитвам да се придържам колкото се може по-близо до него, понеже не се и съмнявам, че Уорнър е дал нареждане да ме заловят жива. Усилията ми обаче са жалки. Адам е достатъчно висок и снажен, за да направи моя ръст незначителен. Всеки добър стрелец би успял да го хване на мушка. Могат да го застрелят право в главата.
Пред очите ми.
Той се обръща и стреля два пъти. Единият изстрел е неуспешен. Вторият изтръгва сподавен рев. Не забавяме крачка.
Адам е съвършено безмълвен. Не ми казва да бъда смела. Не ме пита дали съм добре, дали съм уплашена. Не ме окуражава, нито пък ме уверява, че ще се справим. Не ме увещава да го оставя и да се спасявам както мога. Не ме кара да обещая, че ще се грижа за брат му, ако той не оцелее.
Няма нужда.
И двамата разбираме в каква ситуация сме изпаднали. Не е изключено да го застрелят в същия този момент. А мен да заловят. Не е изключено цялата сграда да избухне в пламъци. Някой може да е открил Кенджи и Джеймс. Всички може да умрем още днес. Фактите са очевидни.
Но знаем, че при все това трябва да направим опит.
Защото бягството е единственият начин да оцелеем.
Пистолетът започва да се хлъзга в ръката ми, но аз го стисвам по-силно въпреки това. Краката ми вият от болка, но аз ги пришпорвам въпреки това. Белите ми дробове раздират гръдния ми кош надве, но аз ги насилвам да преработват още кислород въпреки това. Трябва да продължавам напред. Няма време за човешки слабости.
Противопожарният изход на сградата е почти неоткриваем. Краката ни трополят по плочките на пода, ръцете ни опипват насляпо стените за врата, за достъп до улицата. Сградата е по-голяма, отколкото бяхме очаквали, грамадна, със стотици коридори. Хрумва ми, че навярно е била склад, а не просто магазин. Адам се скрива зад едно вехто бюро, издърпвайки ме до себе си.
— Не бъди глупав, Кент. Не можеш да бягаш безкрайно — провиква се някой. Гласът идва от около три метра разстояние.