Адам преглъща. Стисва челюст. Преследвачите му са същите онези хора, с които е споделял обяда си някога. С които е тренирал. С които е живял. Познава ги. Питам се дали този факт не влошава допълнително ситуацията.
— Просто ни предай момичето — добавя друг глас. — Просто ни предай момичето и няма да те застреляме. Ще излъжем, че си ни се изплъзнал. Ще те пуснем да си вървиш. Уорнър иска само момичето.
Адам диша тежко. Стисва здраво пистолета в ръка. Показва глава иззад бюрото само за част от секундата и стреля. Някой пада на пода с крясък.
— КЕНТ, КУЧИ СИ…
Адам се възползва от момента за бягство. Изскачаме иззад бюрото и политаме към някакво стълбище. Куршумите просвистяват на милиметри от нас. Чудя се дали тези двамата са единствените войници, последвали ни в сградата.
Спираловидното стълбище ни води до долния етаж към сутерена. Някой опитва да хване Адам на прицел, но неистовите ни движения му попречват. Шансът да улучи мен е твърде голям. Затова ни обстрелва със залп от ругатни.
Адам прекатурва разни вещи по пътя ни, мъчейки се да заблуди войника зад нас, да го забави. Съзирам двойната врата на подземно скривалище и осъзнавам, че не едно торнадо трябва да е връхлетяло този район. Климатът е непредсказуем, природните бедствия са често явление. Питам се колко ли циклони са раздирали града.
— Адам… — подръпвам ръката му. Скриваме се зад една ниска стена. Показвам му единствения ни вариант за бягство.
Той стисва ръката ми.
— Набито око имаш. — Но не помръдваме, докато въздухът край нас не се раздвижва.
Погрешна стъпка. Сподавен вик. Тук долу е почти непрогледен мрак, очевидно електричеството е било изключено отдавна. Войникът се е препънал в някое от препятствията, оставени му от Адам.
Адам държи пистолета близо до гърдите си. Вдишва дълбоко. Обръща се и стреля светкавично.
Изстрелът му е точен.
Необузданата експлозия от ругатни го доказва. Той поема отривиста глътка въздух.
— Целя единствено да го обездвижа — казва той. — Не искам да го убивам.
— Знам — отвръщам аз. Макар че не съм сигурна дали му вярвам.
Втурваме се към вратите и Адам се впуска в борба с ключалката. Ръждата почти я е споила. Започваме да губим надежда. Не знам с колко време разполагаме, докато ни открие другата група войници. Малко остава да предложа да стреляме по ключалката, когато Адам най-сетне успява да я пребори.
Отваря вратите с ритник и двамата изскачаме на улицата. Имаме избор от три коли.
Мога да се разплача от щастие.
— Крайно време беше — казва той.
Само че не го казва Адам.
Трийсет и девета глава
Всичко е обляно в кръв.
Адам е на земята, свит на кълбо, но не знам къде е бил уцелен. Край него се роят войници, а аз дращя с нокти вкопчените в мен ръце, ритам във въздуха, крещя в нищото. Някой ме влачи настрани и не виждам какво правят на Адам. Свирепа болка сграбчва крайниците ми, парализира ставите ми, изпочупва всички кости в тялото ми. Искам да пищя към небето, искам да падна на колене и да обсипя с вопли земята. Не разбирам защо агонията не намира отдушник във виковете ми. Защо устата ми е покрита от нечия ръка.
— Трябва да ми обещаеш, че ако те пусна, няма да крещиш — казва ми той.
Докосва лицето ми с голи ръце, а не знам къде съм изпуснала пистолета си.
Уорнър ме завлича във все още действаща сграда и отваря някаква врата с ритник. Натиска един ключ. Флуоресцентните лампи оживяват с примигване и приглушено жужене. Стените са облепени с рисунки, виждат се коркови табла, украсени с дъги от пъстроцветни букви. Из помещението са разпръснати малки чинове. Намираме се в класна стая.
Чудя се дали Джеймс посещава това училище.
Уорнър ме пуска. Радостта в стъклените му зелени очи ме вцепенява.
— Да знаеш само колко ми липсваше — казва той. — Нали не си въобразяваше, че ще се откажа от теб току-така?
— Простреля Адам — са единствените думи, които ми идват наум. Съзнанието ми е размътено от шока. Пред очите ми е само красивото му тяло, свито на земята, червено, червено, червено. Трябва да знам дали е жив. Не може да не е жив.
Очите на Уорнър проблясват.
— Адам е мъртъв.
— Не…
Уорнър ме притиска в единия ъгъл и осъзнавам, че никога през живота си не съм се чувствала толкова беззащитна. Така уязвима. Цели седемнайсет години си мечтаех да се отърва от проклятието си, но точно в този момент копнея да си го върна. Очите на Уорнър се стоплят най-неочаквано. Постоянните обрати в емоционалното му състояние са трудни за предвиждане. Трудни за париране.