Трябва да проследя кървавата диря.
Който и да е отмъкнал Адам оттук, още не е намерил време да се върне и да почисти кръвта. Виждам отчетлива следа от капки, отдалечаваща се от главния път и водеща към зле осветените странични улички. Светлината е толкова смътна, че ми се налага да вървя приведена, за да следя малките петънца по земята. Започвам да губя посоката им. Намаляват все повече. Май изчезват напълно. Не знам дали тъмните точки, които откривам, са кръв, или стари дъвки, полепнали по паважа, или капки живот от нечия чужда плът. Дирята на Адам я няма.
Отстъпвам няколко крачки назад и отново проследявам линията.
Правя го три пъти, преди да се досетя, че сигурно са го вкарали вътре. Тук има стара стоманена сграда с още по-стара ръждясала врата, която изглежда така, сякаш никога не е отваряна. Изглежда, сякаш не е била използвана от години. Не виждам други варианти.
Врътвам дръжката. Заключено е.
Впрягам цялата си тежест в опит да я разбия, да я отворя със сила, но успявам единствено да натъртя тялото си. Бих могла да стрелям по ключалката, както бе сторил Адам, но не съм уверена в точния си прицел, нито в уменията си на стрелец, пък и не знам доколко мога да си позволя да вдигам шум. Не бива да разкривам местоположението си.
Не може да няма друг вход.
Няма друг вход.
Чувството ми за безсилие нараства. Отчаянието ми е парализиращо. Напиращата у мен истерия заплашва да ме пречупи и ми се иска да крещя, докато белите ми дробове се разпаднат. Адам е в тази сграда. Няма начин да не е в тази сграда.
Стоя пред нея, а не мога да вляза вътре.
Не е за вярване.
Стисвам юмруци, мъча се да потуша влудяващото чувство за безизходица, обгръщащо ме в обятията си, но усещам как обезумявам. Подивявам. Губя разсъдъка си. Адреналинът се изцежда от тялото ми, концентрацията ми — също, слънцето се скрива зад хоризонта, а в съзнанието ми изникват Джеймс и Кенджи… и Адам, Адам, Адам,
навсякъде,
навсякъде,
навсякъде,
и правя нещо глупаво.
Удрям вратата.
След миг разсъдъкът ми догонва мускулите на ръката ми и се приготвям за сблъсъка между стомана и плът, за агонията от счупването на всяка една костица в дясната ми ръка. Само че юмрукът ми прониква през 30 сантиметра стомана като през масло. Зашеметена съм. Впрягам същата тази избухлива енергия и нанасям ритник на вратата. С ръце раздирам стоманата на парчета, пробивайки си път с нокти през метала, досущ като диво животно.
Невероятно е. Оживяващо. Съвършено първично.
Навярно по същия начин съм проникнала през бетонната стена в стаята за изтезания на Уорнър. Тоест все още нямам ни най-малко понятие как съм проникнала през бетонната стена в стаята за изтезания на Уорнър.
Промъквам се през отворената от мен дупка и се сливам със сенките. Не е трудно. Цялата сграда е загърната с плащ от тъмнина. Няма светлини, няма звуци от машини или електричество. Просто поредният склад, оставен на произвола на природните стихии.
Оглеждам пода, но не виждам и следа от кръв. Сърцето ми литва и пропада в един и същ момент. Искам да го намеря невредим. Жив. Адам не е мъртъв. Няма начин.
Адам обеща на Джеймс, че ще се върне за него.
За нищо на света не би нарушил това си обещание.
Първоначално тръгвам с бавни, плахи крачки, опасявайки се, че наоколо може да има войници, но не след дълго осъзнавам, че в сградата не се чува живо същество. Решавам да продължа с бягане.
Натиквам предпазливостта в джоба си с надеждата, че ще мога да я достигна, ако ми потрябва. Прелитам през врати, свръщам по коридори, попивам и най-малката подробност. Тази сграда не е била просто склад. Била е фабрика.
Вехти машини подпират стените, конвейери стоят замръзнали във времето, хиляди
кутии с инвентар се издигат в опасно високи купчини. Дочувам тихо вдишване, приглушена кашлица.
Стрелвам се през двукрила летяща врата в издирване на немощния звук, напрягайки съзнанието си да отразява и най-малката подробност. Наострям уши и отново го чувам.
Тежко, затруднено дишане.
Колкото повече се приближавам, толкова по-отчетливо го долавям. Трябва да е той. Пистолетът ми е вдигнат и готов за стрелба, очите ми са нащрек за нападатели. Краката ми се движат пъргаво, плавно, безшумно. Едва не стрелям по сянка, хвърлена от купчина кашони. Поемам си успокоителна глътка въздух. Свивам зад ъгъла.
И едва не се свличам на пода.
Адам виси на китките си, гол до кръста, окървавен и осеян със синини. Главата му е клюмнала, вратът му е отпуснат, по левия му крак се стича кръв, въпреки че е пристегнат с турникет в бедрото. Питам се от колко ли време китките му понасят тежестта на цялото му тяло. Изненадана съм, че раменете му не са се измъкнали. Сигурно още напряга сили да се задържи.