Въжето около китките му е прикрепено към метален кол, монтиран по продължение на тавана. С приближаването откривам, че колът е част от конвейер. Че Адам се намира върху конвейерна лента.
Че това не е просто фабрика.
Кланица е.
Прекалено клета съм, за да си позволя лукс като истерията точно в този момент.
Трябва да намеря начин да го сваля, а ме е страх дори да го доближа. Очите ми обхождат пространството, убедени, че някъде наоколо се крият стражи, войници, дебнещи в засада. И все пак ми хрумва, че навярно не са ме смятали за заплаха. Не и след като Уорнър е съумял да ме завлече със себе си.
Никой не очаква да ме намери тук.
Качвам се на конвейера, а Адам опитва да вдигне глава. Не бива да оглеждам раните му твърде отблизо, да позволявам на въображението си да ме обездвижи. Не и тук. Не точно сега.
— Адам…?
Главата му подскача нагоре с внезапен изблик на енергия. Очите му ме откриват. Лицето му е почти незасегнато, виждат се само няколко дребни рани и натъртвания. Познатата гледка ме зарежда… макар и с капка спокойствие.
— Джулиет…?
— Трябва да те сваля оттук…
— Господи, Джулиет… как ме намери? — Той се прокашля. Изхриптява. Вдишва болезнено.
— После ще ти обясня. — Протягам ръка да докосна лицето му. — Ще ти кажа всичко. Но първо трябва да открия нож.
— Панталоните ми…
— Какво?
— В… — той преглъща — …в панталоните ми…
Бръквам в единия му джоб, а той поклаща глава. Вдигам поглед.
— Къде…?
— От вътрешната страна има джоб…
Направо разкъсвам брезентовите му панталони. В подплатата им е пришито тайно джобче. Бръквам вътре и изваждам сгъваемо ножче. Тип пеперуда. Виждала съм такива и преди.
Забранени са.
Натрупвам няколко кашона върху конвейерната лента. Качвам се отгоре им и се надявам, че знам какво правя. Ножът е изключително остър и бързо прерязва въжето. С малко закъснение осъзнавам, че е същото онова, което използвахме за бягството си.
Адам е освободен. Слизам от кашоните, сгъвам ножа и го пъхвам в джоба си. Не знам как ще изведа Адам оттук. Китките му са протрити до кръв, тялото му е една пулсираща болка, кракът му е прострелян.
Едва не се премята през глава.
Старая се да го държа колкото може по-внимателно, да му давам възможно най-стабилна опора, без да го наранявам. Той не продумва и дума за болката си, полага огромни усилия да прикрие факта, че му е трудно да диша. Потрепва при всяко мъчително движение, но не се оплаква нито веднъж.
— Не мога да повярвам, че ме намери — са единствените му думи.
Знам, че не бива. Знам, че моментът не е подходящ. Знам, че е глупаво. Но въпреки това го целувам.
— Няма да умреш — казвам му. — Ще се измъкнем оттук. Ще откраднем кола. Ще намерим Джеймс и Кенджи. И тогава ще се скрием на безопасно място.
Той се взира в мен.
— Целуни ме отново — казва ми.
Така и правя.
Пътят до вратата ни отнема цяла вечност. Адам бе заровен надълбоко в недрата на тази сграда и откриването на изхода се оказва по-трудно, отколкото бях очаквала. Адам влага толкова много сили, опитва да поддържа бърза крачка, но въпреки това напредваме бавно.
— Казаха, че Уорнър искал да ме убие собственоръчно — обяснява той. — Че ме прострелял в крака умишлено, само колкото да ме обездвижи. Така можел да отвлече теб, а за мен да се върне по-късно. Очевидно планът му е бил да ме измъчва до смърт. — Той изтръпва видимо. — Искал да се наслади на мъките ми. Нямал намерение да претупва нещата. — Тежък смях. Кратко закашляне.
— И затова просто са те вързали и са те оставили тук?
— Казаха, че никой никога нямало да ме открие. Че цялата сграда била построена от бетон и подсилена стомана и никой не можел да проникне в нея. Уорнър щял да се върне за мен, когато бил готов. — Той се умълчава. Поглежда към мен. — Боже, колкото се радвам да те видя жива и здрава.
Усмихвам му се. Опитвам да задържа органите си по местата им. Надявам се дупките в главата ми да не си личат.
Стигаме до вратата и той спира намясто. Металът представлява безформена купчина скрап. Изглежда така, сякаш е претърпял неуспешна атака от диво животно.
— Как успя да…?