Майка ми крещи, осъзнавайки, че вече не може да ме докосва. Баща ми крещи, осъзнавайки какво бях причинила на майка си. Родителите ми крещят, след като са ме заключили в стаята ми и са ми съобщили, че трябва да съм благодарна. За храната. За човечното им отношение към същество, което по никакъв начин не може да им е дете. За пръчката, с която измерваха на какво разстояние трябва да ме държат.
Съсипала съм живота им, казваха ми.
Откраднала съм щастието им. Съсипала съм надеждата на майка ми да роди друго дете.
Нима не виждах какво им бях причинила, питаха ме те. Не виждах ли, че бях опропастила всичко.
Така се стараех да поправя съсипаното. Всеки божи ден се мъчех да съм онова, което искаха да бъда. Постоянно се стремях да бъда по-добра, но просто не знаех как.
Сега знам единствено, че учените грешат.
Светът е плосък.
Знам го, защото ме хвърлиха от ръба му и цели седемнайсет години дращя да се задържа. Цели седемнайсет години опитвам да се изкача, но е почти невъзможно да надвиеш гравитацията, когато няма кой да ти подаде ръка.
Когато никой не поема риска да те докосне.
Днес вали сняг.
Бетонът е леденостуден и по-твърд от обикновено, но предпочитам ниските температури пред задушаващата влажност на летните дни. Лятото е като печка, сваряваща целия свят градус по градус. Обещава ти милион чудни прилагателни, а накрая пълни носа ти с воня и канални води за вечеря. Мразя зноя и лепкавата, потна гадост, която оставя след себе си. Мразя предвзетата досада на слънцето, твърде себепогълнато, за да се замисли за безкрайните часове, които прекарваме в неговата компания. Слънцето е безочливо: винаги напуска света, щом се отегчи от нас.
Луната е предан спътник.
Никога не си тръгва. Винаги стои на мястото си и ни наблюдава непоколебимо, познава ни в светлите и тъмните ни моменти, променя се непрекъснато, също като нас самите. Всеки нощ изгрява с различно лице. Понякога вяло и немощно, понякога силно и пълно със светлина. Луната разбира какво е да си човек.
Несигурен. Самотен. Осеян с несъвършенства като с кратери.
Гледам през прозореца толкова дълго време, че се самозабравям. Протягам ръка да хвана една снежинка и юмрукът ми се затваря сред ледения въздух. Празен.
Искам този юмрук, прикрепен към китката ми, да разбие прозореца.
Само за да почувствам нещо.
Само за да се почувствам човек.
— Колко е часът?
Очите ми примигват за момент. Гласът му ме връща в свят, който непрестанно опитвам да забравя.
— Не знам — отговарям. Нямам никаква представа колко е часът. Нямам представа кой ден от седмицата е, кой месец, нито дори дали е някой определен сезон.
В наши дни не можем да говорим за сезони.
Животните измират, птиците не летят, посевите са рядко явление, цветята са почти изчезнали. Времето е непостоянно. В някои зимни дни температурата достига 33 градуса. Понякога вали сняг ей така. Вече не можем да отглеждаме достатъчно храна, не можем да поддържаме необходимата за животните растителност, не можем да изхранваме хората подобаващо. Населението ни измираше с плашещо темпо, преди Възобновителите да вземат нещата в свои ръце и да ни уверят, че имат решение на проблема. Толкова отчайващ глад мъчеше животните, че бяха готови да ядат какво ли не, а отчайващият глад на хората ги караше да ядат отровени животни. Самоубивахме се, стремейки се да оцелеем. Климатът, растенията, животните и оцеляването на човешката раса са неразривно свързани. Природните стихии воюваха една с друга, защото бяхме злоупотребили с екосистемата. Злоупотребявахме с атмосферата. Злоупотребявахме с фауната. Злоупотребявахме с братята си човеци.
Възобновителите обещаха, че ще върнат нещата в релси. Но въпреки че здравето на човечеството позаякна мъничко при новия режим, повече хора умираха от дулото на пистолет, отколкото от празен стомах. Положението се влошава прогресивно.
— Джулиет?
Вдигам рязко глава.
Очите му са бдителни, тревожни, анализиращи.
Извръщам поглед.
Той се прокашля.
— Значи, ъ… ни хранят само веднъж дневно?
Въпросът му запраща и неговите, и моите очи към малкото прозорче на вратата.
Притискам колене към гърдите си и намествам някак костите си върху матрака. Ако стоя много, много неподвижно, съм почти способна да не обръщам внимание на болката от вдълбаването на метала в плътта ми.
— Храненията не са по график — казвам му. Пръстът ми рисува нова шарка по грубата материя на одеялото. — Обикновено дават нещо сутрин, но за друго няма гаранция. Понякога… щастието ни се усмихва. — Очите ми отскачат към стъклото, вградено в стената. Розови и червени багри се процеждат в стаята и знам, че е време за ново начало. Ново начало на същия край. Поредният ден.