— Не знам — признавам си аз. Свивам рамене, опитвам да си придам безразличен вид. — Просто я ударих.
— Просто си я ударила?
— И я ритнах леко.
Той се усмихва, а на мен ми се приисква да заридая в прегръдките му. Трябва да се съсредоточа в лицето му. Не бива да позволявам на очите си щателно да проучват обезобразеното му тяло.
— Хайде — казвам му. — Да извършим някое дребно хулиганство.
Оставям Адам под прикритието на сенките и се втурвам към дъното на главната улица в издирване на някой изоставен автомобил. Преминаваме през три странични улички, докато открием такъв.
— Държиш ли се? — питам го, боейки се да чуя отговора.
Той стисва устни. Опитва се да кимне.
— Да.
Това не ми харесва.
— Изчакай ме тук.
Непрогледен мрак е, наоколо няма нито една улична лампа. Това е добре. Но не съвсем. Напряга ме допълнително и ме прави още по-уязвима на атаки. Трябва да внимавам. Пристъпвам на пръсти до колата.
Имам пълната готовност да разбия прозореца, но решавам първо да проверя дръжката на вратата. За всеки случай.
Колата е отключена.
Ключовете са на таблото.
На задната седалка има пазарска торба с хранителни продукти.
Явно собственикът се е паникьосал, чувайки сирената и обявяването на извънреден вечерен час. Явно е оставил всичко и е хукнал да търси убежище. Невероятно. Всичко щеше да се подреди идеално, ако умеех да шофирам.
Спускам се към Адам и му помагам да докуцука до седалката. Докато го настанявам, усещам каква ужасна болка го измъчва. При всяко движение на тялото. При всеки натиск върху ребрата. При всяко напрягане на мускулите.
— Така е добре — казва ми, излъгва ме. — И бездруго не можех да стоя на крака повече.
Пресягам се към задната седалка и преравям пазарската торба. Пълна е с истинска храна. Не с онези шантави кубчета бульон за приготовление в Автомат, а с плодове и зеленчуци. Дори Уорнър не ни беше давал банани.
Подавам жълтия плод на Адам.
— Изяж това.
— Не мисля, че мога да се храня… — Той млъква, вперил поглед в чудноватата форма в ръката си. — Това наистина ли е…?
— Май да.
Нямаме време да смелим невероятната информация. Обелвам банана. Давам му да си отхапе малко. Дано постъпвам правилно. Чувала съм, че бананите съдържали калий. Дано успее да задържи хапката в стомаха си.
Опитвам да съсредоточа вниманието си върху машината под краката ми.
— Според теб колко време ще му е нужно на Уорнър да ни открие? — пита Адам.
Поемам няколко глътки въздух.
— Не знам.
Пауза.
— Как успя да му се изплъзнеш…?
Погледът ми е забит в предното стъкло, когато отговарям.
— Застрелях го.
— Не! — Изненада. Страхопочитание. Удивление.
Показвам му пистолета на Уорнър. Има специална гравюра на дръжката.
Адам е смаян.
— Значи… Уорнър е мъртъв?
— Не знам — признавам си засрамено накрая. Свеждам очи, изучавам с тях вдлъбнатите шарки по волана. — Не мога да съм сигурна. — Отне ми доста време да натисна спусъка. Оказа се по-стегнат, отколкото бях очаквала. Бях си въобразявала и че ще ми е по-лесно да го задържа в ръце. Уорнър вече ме пускаше на земята, когато куршумът прониза тялото му. Целех се в сърцето му.
Надявам се, че не съм пропуснала целта си.
И двамата се умълчаваме за твърде дълго време.
— Адам?
— Да?
— Не мога да карам кола.
Четирийсет и първа глава
— Имаш късмет, че колата не е с ръчни скорости — опитва да се засмее Адам.
— Ръчни скорости ли?
— С ръчно превключване на предавките.
— Какво пък е това?
— Малко по-сложно е.
Аз прехапвам устна.
— Спомняш ли си къде оставихме Джеймс и Кенджи? Не искам дори да си помислям, че може да са тръгнали нанякъде. Да са ги открили. Какво ли още не… Не мога да понеса идеята.
— Да.
Знам, че из неговата глава се въртят същите мисли.
— Как да стигна дотам?
Адам ми казва, че десният педал е за газта. Левият е спирачката. Трябва да превключа на D, за да потегля напред. Воланът е за завиване. Има огледала за задно виждане. Не бива да включвам фаровете и ще трябва да разчитам на лунната светлина.
Запалвам двигателя, натискам спирачката, превключвам на D. Гласът на Адам е единствената навигационна система, от която се нуждая. Отпускам спирачката. Натискам педала за газта. Едва не се забивам в близката стена.
Така се домогваме до изоставената сграда.
Газ. Спирачка. Газ. Спирачка. Прекалено много газ. Прекалено рязко спиране. Адам не се оплаква, което като че ли влошава нещата. Представям си как влияят шофьорските ми умения на контузиите му. Благодарна съм, че поне сме живи.