— Адам… — Отмествам кичур коса от челото му. Доста е пораснала и осъзнавам, че досега не съм ѝ обръщала особено внимание. Подстригваше я късо още от деня, в който влезе в килията ми. Никога не бих предположила, че тъмната му коса ще е толкова мека. Като разтопен шоколад. Питам се кога ли е престанал да я подстригва.
Той стисва челюст. Отваря устни с мъка. Сипе още… и още лъжи.
— Добре съм.
— Кенджи…
— Пет минути, обещавам. Натискам я колкото мога тая проклетия…
Докосвам китките му, плъзвам връхчетата на пръстите си нагоре по нежната кожа на ръцете му. По кървавите рани. Целувам едната му длан. Той вдишва на пресекулки.
— Ще се оправиш — казвам му.
Очите му още са затворени. Той опитва да кимне.
— Защо не ми казахте, че двамата сте заедно? — пита Кенджи неочаквано. Гласът му е равномерен, някак неангажиран.
— Моля? — Сега не е моментът за изчервяване от срам.
Кенджи въздъхва. Улавям за малко погледа му в огледалото за обратно виждане. Подуването почти се е разсеяло. Лицето му заздравява.
— Трябва да съм бил сляп, за да ми убегне такова нещо. Така де, само като те погледне, всичко става ясно. Все едно не е виждал жена досега в живота си. Нещо като да сложиш храна пред умиращ от глад човек и да му кажеш, че не може да яде.
Очите на Адам се отварят рязко. Опитвам да разбера какво се случва в главата му, но той не ме поглежда.
— Защо просто не ми каза? — повтаря въпроса си Кенджи.
— Така и не ми се удаде шанс да попитам — отвръща Адам. Гласът му е по-тих и от шепот. Енергията му се изцежда твърде бързо. Не искам да говори. Трябва да пази силите си.
— Чакай малко… на мен ли говориш, или на нея? — Кенджи отново ни поглежда.
— Може да продължим този разговор по-късно… — опитвам да кажа, но Адам поклаща глава.
— Казах на Джеймс, без да съм те попитал. Направих… предположение. — Той млъква. — А не биваше. Трябва да имаш избор. Винаги трябва да имаш право на избор. Ти избираш дали искаш да си с мен, или не.
— Ало, хора, вижте какво, ще се преструвам, че не ви чувам, ясно? — Кенджи махва небрежно с ръка. — Гукайте си на спокойствие.
Но аз съм твърде заета да се взирам в очите на Адам, в меките му… меки устни. Сбърченото му чело.
Привеждам се към ухото му, снижавам глас. Прошепвам думите, така че само той да ги чуе.
— Ще се оправиш — обещавам му. — И когато си по-добре, ще ти покажа точно какъв избор съм направила. Ще запомня всеки сантиметър от тялото ти с устни.
Той издишва внезапно, насечено, неравномерно. Преглъща тежко.
Очите му прогарят дупки в моите. Изглежда почти трескаво и се питам дали не му влияя зле.
Понечвам да се отдръпна назад, но той ме спира. Отпуска ръка върху бедрото ми.
— Не си отивай — казва. — Близостта ти е единственото нещо, което ми пречи да загубя ума си.
Четирийсет и втора глава
— Пристигнахме, и то посред нощ. Така че, по мои изчисления, не би трябвало да сме допуснали глупави грешки по пътя.
Кенджи спира колата. Отново се намираме под земята, в някакъв странен паркинг. В единия момент бяхме на открито, а в следващия потънахме сякаш в минна галерия. Входът е почти неоткриваем, особено в тъмнината. Кенджи не си е измислял за това скривалище.
През последните няколко минути се мъча да задържа Адам в съзнание. Тялото му се бори с изтощението, кръвозагубата, глада, милионите болезнени импулси. Чувствам се съвършено безполезна.
— Трябва да отведем Адам директно в болничното крило — обявява Кенджи.
— Имат болнично крило? — Сърцето ми се рее с парашут в пролетно небе.
Кенджи се усмихва широко.
— Тук си имат всичко. Направо ще ти падне шапката. — Той натиска копчето на тавана. Бледа светлина озарява стария седан. Кенджи излиза през вратата. — Изчакайте ме тук… ще накарам някого да докара носилка.
— Ами Джеймс?
— О! — Устата на Кенджи потрепва. — Ами той, ъм… той ще поспи още известно време.
— Как така…?
Той се прокашля. Веднъж. Два пъти. Позаглажда с длан гънките по тениската си.
— Аз такова… не е изключено да съм му дал нещо, което да… направи пътуването по-лесно поносимо.
— Дал си приспивателно на десетгодишно дете? — Боя се, че всеки момент ще му счупя врата.
— Да не мислиш, че щеше да е по-добре за него да види всичко това?
— Адам ще те убие.
Кенджи поглежда към натежалите клепачи на Адам.
— Е, да, ама поне извадих късмет, че няма да ме убие още тази вечер. — Той се поколебава. Влиза в колата и прокарва пръсти през косата на Джеймс. Усмихва се леко. — Хлапакът е същински светец. На сутринта ще е като нов.