— Русокоско каза, че били унищожили дрехите ми.
— Русокоско? — засяга се русият.
— Така и не ми каза името си.
— Уинстън. Името ми е Уинстън. — Вече не се усмихва.
— Нали уж каза, че сте ми приготвили екип?
Той свъсва вежди. Поглежда часовника си.
— Няма да ни остане време за това. — Въздъхва. — Намери ѝ нещо временно, ако обичаш. — Говори на Кенджи. Кенджи, който продължава да ме зяпа.
— Искам да видя Адам.
— Адам още не е готов за срещи. — Русокоско Уинстън пъхва химикалката в джоба си. — Ще те уведомим, когато е в състояние да те види.
— Как очаквате да се доверя на когото и да е от вас, след като дори не ме допускате до него? Нито пък до Джеймс? Взели сте ми даже личните вещи. Искам да стана от това проклето легло и ми трябват дрехи.
— Донеси, Мото. — Уинстън наглася часовника си.
— Не съм ти куче, Русокоско — озъбва му се Кенджи. — И съм ти казвал да не ми викаш "Мото".
Уинстън щипва с два пръста горната част на носа си.
— Няма проблем. В такъв случай ще кажа на Касъл, че ти си виновен, задето Джулиет закъснява за срещата.
Кенджи измърморва нещо нецензурно под носа си. Излиза с маршова стъпка. Почти затръшва вратата.
Изтичат няколко секунди в неловко мълчание.
Поемам си дълбока глътка въздух.
— А какво значи "мото"?
Уинстън врътва очи.
— Нищо. Просто прякор. Фамилията му е Ямамото. Дразни се, когато я разделяме на две. Много е чувствителен по въпроса.
— А защо я разделяте надве?
Той изсумтява.
— Защото е адски трудна за произнасяне.
— И това ви оправдава?
Той се намръщва.
— Моля?
— Ти ми се ядоса, задето те нарекох Русокоско вместо Уинстън. Тогава какво странно има в това, че той се ядоса, като го нарече Мото вместо Кенджи?
— Не е точно същото — измрънква нещо подобно той.
Свличам се леко назад. Отпускам глава на възглавницата.
— Не бъди лицемер.
Четирийсет и пета глава
Чувствам се като палячо в тези широки дрехи. Нося нечия чужда тениска. Нечие чуждо долнище на пижама. Нечии чужди пантофи. Кенджи казва, че се наложило да унищожат и дрехите от мешката ми, така че нямам представа чии одежди висят като чувал по тялото ми в момента. Направо плувам в тях.
Понечвам да вържа на възел излишния плат, но Кенджи ме спира.
— Ще прецакаш тениската — оплаква се той.
Отпускам ръце.
— Дал си ми твои дрехи?
— Ами какво очакваш? Да не мислиш, че сме се запасили с рокли? — Той ми стрелва поглед, казващ, че е редно да съм благодарна, задето ми е отстъпил свои дрехи.
Е, какво пък толкова? При всички случаи е по-добре, отколкото да съм гола.
— Та кой е този Касъл?
— Той контролира всичко — обяснява Кенджи. — Главнокомандващ е на цялото движение.
Ушите ми щръкват.
— Движение?
Уинстън въздъхва. Струва ми се безкрайно напрегнат. Чудя се защо ли.
— Щом Кенджи още не те е просветлил, май е най-добре Касъл да ти обясни всичко. Имай търпение. Обещавам, че ще отговорим на всичките ти въпроси.
— Ами Адам? А къде е Джеймс…?
— Ох. — Уинстън прокарва ръка през провисналата си коса. — Май няма да се откажеш, а?
— Добре е, Джулиет — намесва се Кенджи. — Нужно му е още малко време да се възстанови. Рано или късно ще трябва да ни се довериш. Никой от тукашните няма да посегне нито на теб, нито на Адам, нито на Джеймс. И двамата са наред. Всичко е наред.
Но не знам дали "наред" е достатъчно.
Вървим през цял подземен град, по коридори и проходи, по гладки каменни подове, покрай груби неизмазани стени. На всеки метър в земята са монтирани дискове, излъчващи изкуствена светлина. Забелязвам компютри, всякакви невиждани джаджи, открехнати врати, разкриващи помещения, пълни с машинарии.
— Как осигурявате електричество за цялото това място? — Оглеждам отблизо неидентифицираните машини и трепкащите екрани, ясно долавям бученето на стотици компютри, вградени в скелета на този подземен свят.
Кенджи подръпва кичур от косата ми. Аз се завъртам.
— Крадем го. — Той се ухилва. Кимва в посока на един тесен проход. — Насам.
Млади и стари хора с различен ръст и етническа принадлежност влизат и излизат от стаи по дългите коридори. Много от тях ме заглеждат, но някои са прекалено разсеяни да ми обърнат внимание. Част от тях са облечени като мъжете и жените, които ни се притекоха на помощ снощи. Униформата им е доста странна. Изглежда ми някак пресилена.
— Ама… всички ли се обличат така? — питам шепнешком, махвайки възможно най-дискретно към минувачите.