Зданието е много по-сложно организирано, отколкото си бях представяла. Човек може да се загуби в стотици различни посоки, в почти толкова стаи, някои по-големи от другите, всяка със своето си приложение.
— Трапезарията — казва Касъл.
— Спалните помещения. — В отсрещното крило.
— Тренировъчната база. — Надолу по коридора.
— Всекидневните. — Оттук.
— Баните. — В двата края на етажа.
— Залите за събрания. — Отвъд онази врата.
Всяко помещение кипи от живот, всеки изпълнява специфичните си рутинни задължения. Хората вдигат очи, за да ни видят. Някои помахват, усмихват се сърдечно. Осъзнавам, че всички гледат към Касъл. Той им кимва. Очите му са приветливи, скромни. Усмивката му е силна, окуражителна.
Той е водачът на цялото движение, така го беше описал Кенджи. Тези хора разчитат на него не само за оцеляването си. Това място не е просто убежище от радиоактивната ни среда. Не е просто скривалище. Тук се осъществява по-висша цел. По-висш идеал.
— Добре дошла — казва ми Касъл, махвайки с една ръка, — в Пункт Омега.
Четирийсет и шеста глава
— Пункт Омега?
— Омега е последната буква в гръцката азбука. Финалният етап, крайната в поредицата. — Той спира пред мен и за пръв път забелязвам символа омега, избродиран на гърба на сакото му. — Ние сме последната надежда на цивилизацията ни.
— Но как… толкова сте малко на брой… как изобщо ви хрумна, че можете да се изправите срещу…
— Градим движението от дълго време, Джулиет. — За пръв път споменава името ми. Гласът му е силен, плавен, стабилен. — От много години съставяме планове, организираме се, чертаем стратегията си. Крахът на човешкото общество не би трябвало да е изненада за никого. Сами си го навлякохме. Въпросът не беше дали строят ще рухне — продължава той, — а кога. Беше въпрос на време. Само трябваше да изчакаме, за да видим кой ще опита да узурпира властта и как ще иска да я впрегне. Страхът — казва той, обръщайки се към мен за секунда, докато стъпките му отекват тихо по каменния под, — е мощна движеща сила.
— Жалка история.
— Съгласен съм. Поради което един от стремежите ми е да съживя спрелите сърца, загубили всякаква надежда. — Свиваме по още един коридор. — И да ви отворя очите за това, че почти всичко, което знаете за света ни, е лъжа.
Спирам намясто. Едва не падам по лице.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че нещата далеч не са толкова плачевни, колкото Възобновителите ни ги представят.
— Но храната не стига…
— Защото те не ни дават достъп до нея.
— Животните…
— Са укривани от обществото. Жертва са на генното инженерство. Отглеждат ги по тайни пасища.
— Но въздухът… сезоните… климатът…
— Не са в толкова окаяно състояние. Може да се каже, че това е най-реалният ни проблем… но причината за него е безскрупулната ни експлоатация на Майката Земя. Човешките посегателства, за които все още имаме шанс да изкупим вината си. — Той се обръща с лице към мен. Привлича вниманието ми с нетрепващ поглед. — Все още имаме шанс да променим света. Можем да подсигурим прясна питейна вода на цялото човечество. Можем да направим така, че посевите да не се манипулират с цел печалба; да наложим възбрана върху генните модификации, поддържани от производителите. Хората измират, защото ги храним с отрова. Животните измират, защото ги принуждаваме да ядат отпадъци, да живеят в собствените си нечистотии, държим ги в клетки и ги малтретираме. Растенията вехнат, защото поим земята с химикали, вредни за здравето ни. Но всички тези проблеми имат решение. Пълнят ни главите с лъжи, защото повярваме ли в тях, ставаме слаби, уязвими, податливи. Разчитаме на други за храната, здравето, оцеляването си. Това ни осакатява. Създава страхливци. Поробва децата ни. Време е да се опълчим.
Очите му искрят от жар, стиснал е юмруци в гнева си. Думите му са покоряващи, натежали от решимост, красноречиви и дълбокомислени. Не се и съмнявам, че е приобщил множество хора с идеалистичните си виждания. Давал е надежда за едно по-светло бъдеще. Вдъхновение в един суров, празен свят. Той е роден водач. Талантлив оратор.
Трудно ми е да му повярвам.
— Откъде си толкова сигурен, че теориите ти са верни? Имаш ли доказателство?
Ръцете му се отпускат. Очите му угасват. По устните му се изписва тъничка усмивка.
— Разбира се — казва почти през смях.
— Какво смешно видя?
Той поклаща глава. Съвсем леко.
— Скептицизмът ти ме разведрява. Всъщност му се възхищавам. Не е разумно да вярваш на всичко, което чуваш.