Може би днес ще видя летяща птица.
— И това ли е всичко? Отварят вратата веднъж дневно, за да си свършим работата, и евентуално, ако ни провърви, ни хранят? Това ли е?
Птицата ще бъде бяла, с корона от златисти шарки върху главата си. И ще лети.
— Това е.
— И няма… групова терапия? — Едва не се разсмива.
— До момента, в който ти пристигна, не бях продумала цели 264 дни.
Смълчаността му говори така красноречиво. Ако протегна ръка, мога да докосна гузната съвест, кацнала на рамото му.
— Колко време ще си тук? — пита ме той накрая.
— Не знам. — В далечината се чува механичен звук, скърцане/стон/тракане. Животът ми представлява четири стени от пропуснати възможности, налети в калъпи за бетон.
— Ами семейството ти? — В гласа му се долавя искрена тъга, сякаш вече знае отговора.
— А ти защо си тук? — Говоря на пръстите си, за да избегна погледа му. Проучила съм ръцете си така задълбочено, че знам точно къде са безмилостните следи от всички удари, порязвания, натъртвания. Дребни ръце. Фини пръсти. Свивам ги в юмрук и ги отпускам, за да разсея напрежението. Той още не ми е дал отговор.
Вдигам поглед.
— Не съм луд — са единствените му думи.
— Така разправяме всички. — Килвам глава и я поклащам едва забележимо.
Прехапвам устна. Очите ми постоянно се стрелкат тайно към прозореца.
— Защо все гледаш навън?
Въпросите му не ме притесняват… наистина. Просто е странно да има с кого да говориш. Странно е, че ми се налага да влагам енергия в задвижването на устните си, за да произнеса думите, с които да обясня действията си. Никой не е проявявал интерес от толкова много време. Никой не ме е наблюдавал достатъчно внимателно, че да се запита защо гледам през прозореца. Никой никога не се е отнасял с мен като с човешко същество. Но пък той не знае
Забравям да отговоря и той продължава да ме гледа съсредоточено.
Прибирам кичур коса зад ухото си и в същия момент размислям.
— Защо се втренчваш така?
Очите му са два микроскопа, изучаващи клетките на същността ми. Бдителни, любопитни.
— Смятах, че единствената причина да ме заключат с момиче е защото си побъркана. Реших, че искат да ме измъчват, като ме принудят да съжителствам с психопатка. Че ти си наказанието ми.
— Затова открадна леглото ми? — За да се покаже силен. Да предяви правата си. Да нанесе първия удар.
Той свежда поглед. Сключва ръце и ги отпуска, потривайки тила си.
— Защо ми помогна? Не се ли страхуваше, че ще те нараня?
Преброявам пръстите си, за да се уверя, че още са намясто.
— Не съм.
— Не си ми помогнала или не си се страхувала, че ще ти посегна?
— Адам. — Устните ми се извиват, следвайки формата на името му. Изненадана съм да открия колко приятно, колко познато се търкулва думата по езика ми.
Той седи почти толкова неподвижно, колкото и аз самата. В очите му се е събрала нов вид емоция, която не мога да разпозная.
— Да?
— Как е там? — питам аз и всяка дума е по-тиха от предходната. — Навън?
Болка помрачава чертите на изкусно изваяното му лице. Сърцето му отброява няколко удара, преди да отговори. Отправя поглед през прозореца.
— Ако трябва да съм откровен, не знам кое е по-добре: да съм тук или навън.
Проследявам погледа му до стъклото, разделящо ни от реалността, и чакам устните му да се отворят, чакам да го чуя как говори. После се старая да слушам внимателно, докато думите му прехвърчат из мъглата в главата ми, забулвайки възприятията ми, премрежвайки очите ми, размивайки концентрацията ми.
Знаеше ли, че движението е международно, пита ме Адам.
Не, не знаех, отговарям му. Не му казвам, че са ме извлачили от дома ми преди три години. Не му казвам, че са ме извлачили точно седем години след първата поява на Възобновителите и четири месеца, след като поеха контрола върху всичко. Не му казвам колко малко знам за света ни.
Адам ми разказва, че Възобновителите имали пръст в политиката на всяка страна, готови за момента, в който щели да издигнат водачите си на високи постове. Разказва ми, че цялата необитаема земя по света била разделена на 3333 сектора и сега всеки от тях бил под контрола на различен властник.