Той се намества в леглото. Въздъхва.
— От доста време се носят слухове за това място. Станал съм много добър в подслушването, главно защото трябваше да си пазя гърба. В армията дочувахме разни неща. За какви ли не вражески заплахи. За възможни засади. Още от момента, в който постъпих в армията, се говореше за невиждано досега нелегално движение. Повечето разправяха, че било измишльотина. Някаква си глупост, съчинена, за да плаши хората. Изключено било да е истина. Но аз открай време се надявах да грешат, особено след като научих за теб… надявах се, че ще успеем да намерим и други с такива способности. Само че не знаех от кого да поискам информация. Нямах никакви връзки… никаква представа как да ги открия. — Той поклаща глава. — А през цялото това време Кенджи е действал под прикритие.
— Каза, че търсел мен.
Адам кимва. Засмива се.
— Също като мен. Също като Уорнър.
— Не разбирам — проронвам аз. — Сега, когато знам, че има и други като мен… по-силни дори… се чудя още повече защо му е било на Уорнър да се докопа точно до мен?
— Открил те е много преди Касъл — отговаря Адам. — Отдавна си те е заплюл. — Той се отпуска назад. — Уорнър може да е всякакъв, но не и глупав. Несъмнено е знаел, че зад слуховете има известна истина… и тя го е грабнала. Защото, колкото Касъл е искал да използва способностите ти за добро, толкова Уорнър е желаел да ги впрегне за собствената си кауза. Целял е да се превърне в нещо като свръхсила. — Той се замисля. — Вложи много време и енергия в изучаването ти. Едва ли му се е искало да се окажат хвърлени на вятъра.
— Адам — прошепвам аз.
Той хваща ръката ми.
— Да?
— Не мисля, че е мъртъв.
Четирийсет и девета глава
— Не е.
Адам се обръща. Посреща гласа с кисела гримаса.
— Какво правиш тук?
— Майчице. Ама че поздрав, Кент. Внимавай да не разтегнеш някой мускул в стремежа си да ми благодариш, задето ти спасих задника.
— Лъгал си всички ни.
— Пак заповядай.
— Упоил си десетгодишния ми брат!
— И пак заповядай.
— Здрасти, Кенджи — поздравявам го аз.
— Дрехите ми ти стоят добре. — Той пристъпва към нас с усмивка на лице.
Аз врътвам очи. Адам чак сега обръща внимание на облеклото ми.
— Нямах какво друго да облека — обяснявам му.
Адам кимва бавно. Поглежда към Кенджи.
— Трябва да ни предадеш някакво съобщение ли?
— Да. Изпратиха ме да ви покажа къде ще живеете.
— Какво имаш предвид?
Кенджи се ухилва.
— Двамата с Джеймс ще сте новите ми съквартиранти.
Адам изругава под носа си.
— Съжалявам, брато, но не разполагаме с достатъчно стаи, че да ви настаним самостоятелно с госпожица Парещи ръчички. — Той ми намигва. — Не се засягай.
— Веднага ли трябва да тръгна?
— Да, човече. Ще ми се да си легна възможно най-скоро. Няма цял ден да те чакам да си извлачиш мързеливия задник от леглото.
— Мързелив…?
Бързам да се намеся, преди Адам да е имал възможност да отвърне на удара.
— Как така искаш да си лягаш? Колко е часът?
— Почти десет вечерта — известява ме Кенджи. — Трудно е да се определи под земята, но всички се стараем да следим часовника. Коридорите са оборудвани със специални екранчета, а и повечето гледаме да носим часовници. Загубиш ли представа коя част на денонощието е, лесно ще изкукуригаш. Пък и моментът не е подходящ за разпускане.
— Откъде знаеш, че Уорнър не е мъртъв? — питам го тревожно.
— Една от камерите ни току-що го засече — отвръща Кенджи. — С хората му са плъзнали из цялата околност. Успях да хвана част от разговорите им. Научих, че Уорнър бил прострелян.
Поемам си дъх, мъчейки се да укротя сърцето си.
— Затова и ни е провървяло снощи… очевидно са свикали войниците обратно в базата, понеже някой решил, че Уорнър е ритнал камбаната. Имало е кратко раздвижване по горните етажи. Никой не е знаел как да действа. Чии заповеди да изпълнява. Но тогава се оказало, че не бил мъртъв. Просто сериозно ранен. Ръката му беше в превръзка — добавя Кенджи.
Адам съумява да проговори преди мен.
— Доколко защитено от атаки е това място?
Кенджи се засмива.
— По-защитено няма накъде. Даже не знам как са успели да се доближат и толкова. Но нямат шанс да открият точното ни местонахождение. А дори да успеят, по никакъв начин не могат да проникнат зад стените ни. Охранителната ни система е непробиваема. Освен това разполагаме с камери на всяка крачка. Виждаме какво ще направят още преди да им е хрумнало. Не че има значение — продължава той. — Все пак искат битка, а това е и нашата цел. Не се боим от набезите им. Пък и нямат никаква представа на какво сме способни. Цяла вечност се готвим за тая проклета война.