— А ти… — Млъквам. Изчервявам се. — Ти можеш ли да… така де, имаш ли… дарба?
Кенджи се усмихва. И изчезва.
Буквално.
Ставам на крака. Посягам към пространството, където току-що е бил.
Той се появява точно навреме, за да отскочи от ръката ми.
— Ей… полека… просто защото съм невидим, не значи, че не усещам нищо…
— О! — отдръпвам се аз. Изтръпвам. — Извинявай…
— Можеш да ставаш невидим? — Адам изглежда по-скоро подразнен, отколкото впечатлен.
— Изкарах ви ангелите, а?
— От колко време ме шпионираш? — присвива очи Адам.
— Колкото беше нужно. — Но в усмивката му има палава нотка.
— Значи, ти си… жива материя? — питам аз.
— Какви са тези претенциозни понятия от теб? — Кенджи скръства ръце. Обляга се на стената.
— Искам да кажа, че… не можеш да… минаваш през стени например?
Той изсумтява.
— Ъ-ъ, не съм призрак. Мога просто да… се сливам с околната среда. Май това е най-точното описание. Мога да се сливам с всичко. Да възпроизвеждам с тялото си всякакви места. Доста време ми отне да го осъзная.
— Леле!
— Често проследявах Адам до дома му. Затова знаех къде живее. Успях да избягам от базата, защото никой не ме виждаше. Въпреки това опитаха да ме застрелят — добавя горчиво той, — но смогнах поне да се отърва жив.
— Добре, но защо си преследвал Адам? Нали уж си издирвал мен? — питам го аз.
— Ами, записах се в армията малко след като подочухме за големия проект на Уорнър. — Той кимва в моя посока. — Вече правехме опити да те намерим, но Уорнър имаше по-голям достъп до засекретена информация от нас. Изобщо срещахме доста трудности в издирването ти. На Касъл му хрумна, че ще е по-лесно, ако внедрим наш човек, който да следи отблизо дивотиите, които беше замислил Уорнър. Затова, когато научих, че Адам е главният му помощник за този проект и че те познава от миналото, изпратих тази информация на Касъл. Той ме предупреди да внимавам и с Адам, сещаш се, в случай че и той се окаже същият психопат като Уорнър. Трябваше да се уверим, че не е заплаха за теб и плановете ни. Но изобщо не ми хрумна, че ще опитате да избягате заедно. Направо ми разказахте играта.
Всички се умълчаваме за момент.
— Та колко сериозно си ме шпионирал? — пита го Адам.
— Я виж ти. — Кенджи накланя глава. — Да не би господин Адам Кент да се чувства леко стресиран?
— Не бъди задник.
— Защо, криеш ли нещо?
— Да. Пистолета си…
— Ей! — плясва с ръце Кенджи. — Така! Готови ли сме да се изнасяме оттук, или какво?
— Трябват ми панталони.
По лицето на Кенджи внезапно се появява ядосана гримаса.
— Ама ти сериозно ли, Кент? Точка по тоя въпрос.
— Е, освен ако не искаш да ме гледаш гол, предлагам да измислиш нещо.
Кенджи стрелва Адам с кръвнишки поглед и закрачва бясно към вратата, мърморейки, че му било втръснало да раздава дрехите си на тоя и оня. Вратата се затръшва след него.
— Всъщност не съм гол — казва ми Адам.
— О! — възкликвам аз. Вдигам поглед. Очите ми ме предават.
Той не успява да потисне усмивката си навреме. Погалва с пръсти бузата ми.
— Просто исках да ни остави насаме за секунда.
Изчервявам се до мозъка на костите си. Отчаяно търся правилните думи.
— Толкова се радвам, че си добре.
Той прошепва нещо, което не чувам.
Взима ръката ми. Придърпва ме на леглото до себе си.
Той се притиска към мен и аз се притискам към него, докато не се озовавам почти върху него, и той ме поема в обятията си, и ме целува с нов глад, с нова страст, с горяща нужда. Ръцете му са оплетени в косата ми, устните му са така меки, така нетърпеливи до моите, като експлозия от огън и мед в устата ми. Цялото ми тяло изпуска пара, пулсира от електрическия заряд, изпълващ с трепет гръбнака ми. Искам да се разтопя в устата му.
Пресягам се да докосна тялото му.
Адам се отдръпва съвсем мъничко. Целува долната ми устна. Захапва я за момент. Кожата му е със сто градуса по-гореща отпреди секунда. Устните му са притиснати в шията ми, а ръцете ми пътешестват по горната част на тялото му, и се питам защо в сърцето ми е пълно с толкова товарни влакове, защо гърдите му са като счупена хармоника. Проследявам с пръсти очертанията на птицата, уловена във вечен полет върху кожата му, и за пръв път осъзнавам, че той ми е дал мои собствени криле. Помогнал ми е да излетя и сега кръжа центростремително, нося се към сърцевината на всичко. Връщам устните му до моите.