— Джулиет — казва той. Един дъх. Една целувка. Десет пръста, пробуждащи кожата ми. — Искам да се видим тази вечер.
Да.
Моля те.
Две силни почуквания ни принуждават да отхвръкнем един от друг.
Кенджи отваря вратата със замах.
— Имате ли представа, че тази стена е стъклена? — Изглежда така, сякаш е отхапал главата на червей. — На никого не му се гледат такива работи.
Той мята чифт панталони към Адам.
А на мен кимва.
— Ела, ще те водя при Тана и Ранда. Те ще ти покажат къде ще спиш. — Обръща се към Адам. — И да не си посмял да ми върнеш тези панталони.
— Ами ако не искам да спя? — пита Адам, без да обръща внимание на думите му. — Какво, да не би да не ми е позволено да напускам стаята си?
Кенджи стисва устни. Присвива очи.
— Нямам намерение да използвам тези думи често, Кент, но моля те, не си прави разни шантави планове за тайно измъкване. Неслучайно държим на дисциплината тук. Благодарение на нея оцеляваме. Така че — направи ни услуга и дръж панталоните си намясто. Ще я видиш на сутринта.
Но имам чувството, че сутринта е на милион години разстояние от този момент.
Петдесета глава
Близначките още спят, когато някой почуква на вратата. Тана и Ранда ми показаха къде се намира дамската тоалетна и снощи имах възможност да се изкъпя, но все още нося възголемите дрехи на Кенджи. Усещам се леко комична, крачейки тихо към вратата.
Отварям я.
Примигвам.
— Здравей, Уинстън.
Той ме оглежда от глава до пети.
— Касъл реши, че вероятно ще искаш да смениш дрехите си.
— Носиш ми друго облекло?
— Да, нали ти казах? Приготвили сме ти нещо специално.
— О! Еха! Звучи страхотно.
Излизам безшумно и тръгвам след Уинстън по тъмните коридори. Подземният свят е тих, обитателите му още спят. Питам Уинстън защо е дошъл толкова рано.
— Предположих, че ще искаш да се запознаеш с останалите на закуска. Така ще можеш да се включиш в обичайната тукашна рутина, дори да започнеш с тренировките. — Той ми хвърля един поглед през рамо. — Всички се стараем да впрягаме способностите си по възможно най-ефективния начин. Не е хубаво да нямаш контрол върху тялото си.
— Чакай малко… и ти ли имаш способности?
— Точно 56 души сме. Другите са роднини, деца или близки приятели, които ни помагат с всичко останало. И да, един от 56-те съм. Също като теб.
Едва не настъпвам обувките му в стремежа си да поддържам темпото на дългите му крака.
— И какво точно можеш да правиш?
Той не отговаря. Не съм сигурна, но май се изчервява.
— Извинявай… — отстъпвам аз. — Не исках да си пъхам носа, където не ми е…
— Няма нищо — прекъсва ме той. — Просто способността ми е леко глупава. — От гърлото му се изтръгва кратък, тежък смях. — Защо ли точно такава трябваше да ми се падне… — Въздъхва той. — Твоята поне е интересна.
Спирам намясто. Смаяна. Ужасена.
— Да не мислиш, че това е някакво състезание? За най-смахнат магически трик? За най-болезнен номер?
— Не исках да кажа това…
— Не намирам нищо интересно в това да убиваш хора по случайност. Хич не е интересно да се страхуваш да докоснеш друго живо същество.
Челюстите му са стегнати.
— Нямах това предвид. Просто… ще ми се да бях по-полезен. Това е.
Скръствам ръце.
— Не си длъжен да ми казваш, ако не искаш.
Той врътва очи. Прокарва пръсти през косата си.
— Ами аз просто… просто съм много… гъвкав — казва накрая.
На мозъка ми му е нужно известно време да обработи признанието му.
— Тоест… можеш да се огъваш на фльонга?
— Ами да. Или да се разтягам, ако е необходимо.
Зяпам го така неприкрито, че вероятно се излагам.
— Може ли да видя?
Той прехапва долната си устна. Наглася очилата си. Оглежда се в двете посоки на празния коридор. И увива ръка около кръста си. Два пъти.
Пуля се насреща му като мъртва риба.
— Леле!
— Глупаво е — измърморва той. — И безполезно.
— Да не си луд? — Отръпвам се назад да го огледам. — Това е невероятно.
Но ръката му вече е нормална и той върви напред по коридора. Налага ми се подтичвам, за да го настигна.
— Не се ядосвай толкова — опитвам да го утеша аз. — Няма от какво да се срамуваш. — Но той изобщо не ме слуша и започвам да се питам кога ли съм успяла да се превърна в мотивационен говорител. Навярно когато се научих да не се мразя, а да се приемам такава, каквато съм. Когато стана възможно сама да избирам житейския си път.