Уинстън ме отвежда в стаята, където го срещнах за първи път. Същите бели стени. Същото малко легло. Само че този път Адам и Кенджи ме чакат вътре. Сърцето ми превключва на скорост и ненадейно ме обзема притеснение.
Адам е на крака. Стои изправен без чужда помощ и изглежда съвършено. Приказно. Невредим. По тялото му не се вижда и капчица кръв. Пристъпва напред със съвсем лек дискомфорт и ми се усмихва без всякакво затруднение. Кожата му е малко по-бледа от обичайното, но направо сияе в сравнение с вида ѝ от нощта на пристигането ни. Очите му се открояват на фона на естествения му тен като бледосини проблясъци в среднощно небе.
— Джулиет — казва той.
Не мога да откъсна поглед от него. Не мога да спра да му се дивя. Да ликувам при мисълта, че е невредим.
— Здрасти — скалъпвам с усмивка.
— Добро утро и на теб — намесва се Кенджи.
Стряскам се. Порозовявам като лятно слънце по залез и се смалявам с неговата скорост.
— О, здравей! — Махвам сковано в негова посока.
Той изсумтява.
— Така. Да приключваме с тази работа, какво ще кажете? — Уинстън се отправя към една от стените, която се оказва гардероб. Вътре има едно-единствено цветно петно. Той го сваля от закачалката.
— Бихте ли, ъм, ме оставили насаме с нея?
Уинстън сваля очилата си. Потрива очи.
— Трябва да следвам протокола. Длъжен съм да ѝ обясня всичко…
— Знам… няма проблем… ще те оставя да го свършиш след това. Ще отнеме само минутка, обещавам. Не съм имал възможност да си поговоря с нея, откакто пристигнахме.
Уинстън свъсва вежди. Поглежда ме. Поглежда Адам. Въздъхва.
— Хубаво. Но после се връщаме. Трябва да се уверя, че всичко е по мярка, и да проверя дали…
— Идеално. Съгласни сме. Благодаря, приятел… — и Адам ги избутва през вратата.
— Чакай малко! — Уинстън отваря затръшнатата в лицето му врата. — Поне я накарай да облече костюма, докато чакаме.
Адам зяпа купчинката дрехи в протегнатата ръка на Уинстън. Уинстън потърква чело и измърморва нещо за това, че хората постоянно му губели времето, а Адам едва сдържа усмивката си. Обръща поглед към мен. Аз свивам рамене.
— Добре — казва той, грабвайки костюма. — Но сега вече трябва да излезеш… — И той отново ги изгонва в коридора.
— Ще чакаме пред вратата! — провиква се Кенджи. — На кажи-речи пет секунди разстояние…
Адам затваря вратата след тях. Обръща се. Очите му прогарят дупки в мен.
Не знам как да укротя сърцето си. Опитвам да проговоря, но неуспешно.
Той пръв намира път към гласа си.
— Така и не ми се удаде възможност да ти благодаря — казва ми.
Аз свеждам очи. Преструвам се, че лицето ми не е напът да пламне. Щипвам кожата си без всякаква причина.
Той пристъпва към мен. Плътно до мен. Хваща ръцете ми.
— Джулиет.
Аз надниквам към него.
— Ти спаси живота ми.
Прехапвам вътрешната страна на едната си буза. Струва ми се глупаво да отговориш на подобно изказване с нещо от рода на "За мен беше удоволствие". Не знам какво да правя.
— Просто се радвам, че си добре — скалъпвам накрая.
Той се взира в устните ми, а аз тръпна от болезнен копнеж. Целуне ли ме сега, едва ли ще му позволя да спре. Той вдишва рязко. Като че ли си спомня, че държи нещо в ръце.
— А! Май ще е добре да се преоблечеш. — Подава ми нещо малко и лилаво.
Изглежда направо миниатюрно. Като детска дрешка. Тежи колкото перце.
Вдигам празен поглед към него.
Той се ухилва.
— Пробвай го.
Поглеждам го другояче.
— О! — Той отскача назад леко засрамен. — Вярно… аз ще… ще се обърна…
Изчаквам да се обърне с гръб към мен, преди да въздъхна. Оглеждам се наоколо. Май в стаята няма огледала. Събличам големите си дрехи. Пускам ги на пода. Стоя чисто гола в средата на стаята и за момент се чувствам парализирана. Но Адам не смее да се обърне. Не казва и дума. Разглеждам лъскавия лилав плат. Предполагам, че се разтяга.
Така и се оказва.
В интерес на истината костюмът е неочаквано лесен за обличане — сякаш е бил ушит специално за моето тяло. Има си подплата на мястото, където би се падало бельото ми, платът е допълнително подсилен в областта на гърдите ми, яката стига чак до врата ми, ръкавите — до китките ми, крачолите — до глезените ми, а с помощта на ципа ще обгърне цялото ми тялото. Опипвам свръхфината материя. Имам чувството, че не нося нищо върху себе си. Цветът ѝ е наситено лилав, прилепва плътно, но не и стегнато по мен. Позволява на кожата ми да диша и е учудващо удобна.