Ричард Форд
Разбитата корона
„Стийлхейвън“, книга втора
На мама
Тази творба е художествено произведение. Описаните имена, персонажи, места и случки са продукт на въображението на автора. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавление и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания.
Пролог
Мостът на Спасителя се извиваше над река Сторуей там, където тя течеше между Стийлхейвън и Стария град. Без съмнение бе наречен на почитаемия спасител на тевтонците, Арлор — героя от миналото, превърнал се в божество за невежите маси.
От средата на моста, обърнеш ли се на север, можеш да видиш как реката се простира в далечината, вие се през полета и гори. По пътя си към града тя носеше всякакви приношения от земята, плаващи отломки от Свободните държави и подути трупове от някой обречен народ.
Тя носеше и мишената на Гора.
Дъжд плющеше и мокреше наметалото му, отскачаше от моста и се стичаше на бърз порой в реката. От средата на моста Гора виждаше как към него се носи широка речна баржа, която газеше дълбоко във водата. Четирите гребла от всяка страна се потапяха в ритъм, дърпани плавно от силни гребци. На носа ѝ стоеше висок мъж със свалена качулка, въпреки лошото време. Гордата му осанка личеше отдалеч. Но това можеше да се очаква — той беше генерал на един от прочутите Свободни легиони, наемник, кален на бойното поле, майстор на меча и с остър ум — няма как иначе, щом още беше жив. Никой не можеше да оцелее начело на Свободен легион, ако не бе коварен и безмилостен. Никой не можеше да командва хора, които се бият за пари, без да е способен да надхитри онези, които ще се опитат да узурпират поста му.
Генералът беше обграден от хората си, все стари ветерани, готови да дадат живота си за него, макар че поне тук той не очакваше опасност. Това беше Стийлхейвън, центърът на властта в Свободните държави, и враговете му, свирепите хурти, бяха на стотици левги на север. Освен това те не бяха негови врагове — генералът още не беше предложил услугите на своя легион за защитата на Стийлхейвън.
А Гора трябваше да се погрижи това никога да не стане.
Баржата вече беше в обсега му и Гора посегна под наметалото за лъка от тисово дърво. В една кесийка на колана му имаше конопена тетива, намазана с пчелен восък, за да устоява на влагата. Дъждът накрая щеше да се просмуче в нея, но Гора нямаше да се бави толкова, че това да се отрази на изстрела му.
С едно бързо и плавно движение той опъна лъка и извади стрела от колчана. Никой не го видя, беше сам на моста в проливния дъжд. Портата в източния край бе охранявана от Зелени куртки, но те се бяха свили под навеса и не го виждаха. Долу в баржата генералът и хората му бяха заслепявани от дъжда, нямаше да го забележат, докато не станеше прекалено късно.
Гора се прицели през пороя в приближаващата баржа. Лекият вятър от Мидралско море духаше откъм гърба му и само щеше да ускори стрелата още повече.
Гора пое дъх, дъждът сякаш започна да се стича по-бавно. Той виждаше мишената си съвсем ясно, видя и пътя на стрелата в ума си. В този миг на неподвижност, в който времето сякаш спря в очакване, той отпусна тетивата.
Стрелата беше точна; генералът на наемниците дори не можеше да види през пороя как тя лети към главата му, носи се през въздуха и острието ѝ се върти към целта. Гора стаи дъх, очакваше с трепет убийството.
И точно тогава се вдигна щит. Един от наемниците бе скочил да защити своя генерал и стрелата прониза дървото, но не достигна целта си. На баржата избухна истински ад, когато останалите наемници се втурнаха към водача си, изградиха стена от щитове и закрещяха на гребците да се насочат към по-близкия бряг.
Нямаше време да съжалява за провала или да се чуди как охранителят бе успял да отбие така ловко стрелата. Гора скочи на парапета на моста и отметна наметалото си назад, за да достига по-лесно колчана. Баржата забави ход, гребците трескаво се нагласяха на местата си, за да я обърнат срещу течението. Веслата пляскаха във водата, мъже сумтяха, пара се вдигаше от потните им тела.
Стрелите жужаха една след друга от лъка на Гора, в бърза последователност. Гребец извика от болка, когато една от тях се заби в гърба му, други две вече летяха със свистене към жертвите си. Сякаш имаше цяла редица стрелци. Осем стрели, осмина мъртви мъже — последният гребец успя да се изправи и се извърна в напразен опит да избегне съдбата си, но не беше достатъчно бърз. Безжизненото му тяло се стовари във водата щом Гора изстреля и последната стрела.