— Сигурен ли си?
Регулус поклати глава.
— Не, но какво друго да сторим?
Сините очи на Джанто внезапно светнаха.
— Да останем тук и да се бием. Да умрем с чест.
— И кой ще разкаже за това, Джанто? Кой ще възпява славното ни поражение? Нима няма да бъдем забравени? Не такова наследство искам да оставя.
Регулус усети, че е стиснал яростно меча, който лежеше на коленете му. Макар че не беше съгласен с Джанто, част от него копнееше да приеме съвета му — да остане тук и да се бие. Това обаче щеше да доведе само до прехода му към звездите и друг живот, а той искаше да постигне още много в този.
Трябваше да отмъсти, преди да се изправи пред Древния Горм.
Съгледвачът им, Аккула, дотича от поста си в края на долината и двамата воини се изправиха при приближаването му.
— Те идват — рече задъхано Аккула. — Преследвачите келтана приближават. На по-малко от две левги са отвъд долината.
Регулус се обърна към хората си, които вече бяха спрели да се занимават с лагера. Видя изтощението им и почувства болката им и желанието им това бягство да свърши. Да, те можеха да дадат отпор тук, можеха дори да устроят засада, но почти със сигурност щяха да бъдат победени. Нямаше да е героичен край. А ако продължат да бягат, вероятно щеше да изникне някоя възможност за слава, шанс да спасят искрица чест и гордост.
— Ще вървим през нощта — каза Регулус.
Неколцина от воините показаха неохотата си, но всички събраха оръжията си. Леандран ги поведе отново — най-старият сред тях като че ли бе запазил най-много сили.
— Не можем да бягаме вечно — каза Джанто, преди Регулус да тръгне след воините си. — Накрая ще ни хванат.
Регулус се обърна към него със студени зелени очи.
— Тогава ти ще получиш каквото желаеш, Джанто Шо. А всички ще бъдем застигнати от смъртта, която заслужаваме.
Джанто издържа на погледа му, преди да сведе очи и да се затича след останалите. Регулус се озърна за последно към планината и неуморните им преследвачи и последва воините си.
Три
Бяха казали на Джанеса, че никоя власт не е създадена за удобство. След толкова много дни на трона на Скайхелм тя вече вярваше в това. Вече беше кралица Джанеса, суверен на Стийлхейвън и Свободните държави, Защитник на Тевтония и Пазител на Вярата в Арлор. Но не се чувстваше много по-различно. Как така внезапно да стане по-царствена, с по-величествено поведение, мъдра като баща си? Хората очакваха твърде много от нея. Джанеса се надяваше единствено да открие в себе си част от бащината мъдрост.
От седмици тя се бореше с отговорностите на държавник и монарх и с молбите на важни хора, които сякаш не искаха да вземат сами решения. Струваше ѝ се иронично, че тези мъже, които цял живот се бяха стремили към власт, сега като че ли изнемогваха под тежестта ѝ и искаха да прехвърлят трудните решения на по-висша инстанция. Предполагаше, че са копнели не толкова за отговорностите на властта, колкото за облагите, които тя носеше.
Джанеса също не бе искала тази огромна отговорност, но нямаше избор.
Идваха молби от всички краища на Свободните държави: от лорд-губернатор Аргус от Копъргейт и от Върховния абат в Айрънхолд, и двамата бяха ужасени, че хуртите ще обсадят градовете им; лорд Кадран от Браега, или по-скоро от лелите му, които държаха властта там, искаха още воини, за да защитят земите си от хуртите. Но тя нямаше кого да им изпрати — васалите на Стийлхейвън трябваше да се сражават в ариергарда, като само частично успяваха да отблъснат прилива от диваци, които опустошаваха земите им. Дори Анкаверн и Силвъруол, които бяха далеч от касапницата, я бяха молили за хора и провизии. Защо не организираха сами защитата си? Нима не съзнаваха, че тази огромна вълна от смърт и опустошение не се е насочила към техните градове? Тя се беше устремила към сърцето на Свободните държави — за да унищожи самия Стийлхейвън.
Бремето на всичко това почти я прекършваше, но Джанеса бе решена да го изтърпи. Засега тя беше в безопасност в Скайхелм, докато хората в Свободните държави, отвъд стените на столицата, бяха избивани от безмилостен враг. Смелите ѝ воини жертваха живота си, за да дадат време на града да укрепи защитите си преди неизбежното нападение.
И всяко нейно действие беше оценявано от приближените ѝ. От триста години монархът вземаше решенията си публично — или поне пред публиката, която успяваше да се събере в тронната зала. Там винаги бе пълно с придворни, висши и нисши благородници и безкраен низ от съветници, шамбелани и управители, повечето от които Джанеса дори не познаваше.