— Добре е — отвърна Каира и продължи да лъска бронята. — Малко изплашена, естествено, но невредима. — Още една пауза, докато тя търкаше енергично едно петънце на бронята. — Ти се справи добре.
Нима чудесата продължават? Похвала от ледената девица. Хвала на Арлор и на всичките му брадати жреци.
— Само си изпълних дъл…
— Недей — рече Каира, без да вдига поглед. — Не започвай да говориш за дълг сега. И двамата знаем, че той няма нищо общо.
Мерик започваше да се дразни. Той беше спасил проклетата кралица, със сигурност заслужаваше малко уважение за това. Нали?
— Така ли? — Раната му засмъдя, докато гневът му нарастваше. — А с какво има общо тогава? Не търча наоколо и не се нанизвам на шибани мечове само за забавление.
— Ти ми кажи. Какво беше това, възможност да покажеш, че не си страхливец или просто нямаше избор?
— Майната ти! — рече Мерик, изправи се и се обърна да излезе. Спря, защото чу, че тя се смее.
— Какво се случи с прословутото райдърско чувство за хумор? — попита тя с усмивка. — Да не би внезапно да си започнал да се приемаш на сериозно?
— Ами така се случва, като те пронижат в гърдите — каза той и пак седна на стола. — А ти кога стана такава шегаджийка?
— Може би съм се научила от някой майстор. — Погледна го лукаво.
— Както и да е. Дойдох само да ти кажа, че баща ми ме посети.
— Наистина ли? И какво, загърби ли миналото?
Мерик поклати глава.
— Още не. Той иска да се присъединя към него. Към Драконовата стража.
— А ти не знаеш дали трябва да го направиш?
За такава каменностудена жена без чувство за хумор, Каира беше станала доста прозорлива.
— Според теб какво трябва да направя?
Каира се засмя и продължи да лъска бронята.
— Мисля, че трябва да последваш сърцето си, Мерик. Какво друго можеш да направиш?
— Мога да остана с теб и Гарет. Мога да остана в Стражата. Мисля, че вече доказах способностите си.
— Да, така е, но това ли искаш наистина? Тук вече няма какво да доказваш, но вероятно при баща ти…
— Нямам нужда да доказвам нищо пред него — отвърна Мерик.
Наистина ли? Нямаш ли нужда да му докажеш, че си боец, воин, който заслужава да носи името Райдър?
— Всички трябва да се доказваме, всеки ден — каза Каира. — Трудното е да избереш в какво или пред кого искаш да се докажеш.
Този разговор започваше да става твърде задълбочен, но тя вероятно беше права. Дали си струваше да се доказва пред Таник Райдър? Ще успее ли да го накара да се гордее с него? И наистина ли го искаше?
Изправи се.
— Благодаря ти. Ще ида да… излъскам нещо.
Каира му кимна и продължи работата си.
Докато вървеше през казармите, ръката му посегна към раната на гърдите. Това ли беше доказателството за смелостта му, от което се нуждаеше? Или беше просто напомняне, че не е чак толкова добър с меча, колкото му се искаше?
На кого му пукаше? Той беше Мерик Райдър — не дължеше нищо на никого. Беше си свършил работата, беше спасил проклетата кралица. Нима някой можеше да очаква нещо повече от него? Нима можеше да даде нещо повече?
Предположи, че вероятно скоро ще разбере.
Четиридесет и девет
Петимата седяха около огъня и гледаха пламъците, слушаха как пукат дървата в огнището. Никой не знаеше какво да прави. Вече нямаше кой да дава заповеди, затова само седяха и чакаха.
Трябва да бягаш, а не да чакаш. Трябва да бягаш и да не се обръщаш назад. Насили късмета си за сто живота напред, а още нямаш тринадесет зими.
Раг обаче не избяга.
— Дали ще ни убият? — попита тихо Шърл, изричайки мислите им.
Раг поклати глава.
— Не ставай глупав. Ако Бастиян искаше да ни убие, вече щяхме да сме мъртви.
Това сякаш успокои малко Шърл и Раг видя, че Ярик поглежда леко облекчен Есен. Разбира се, тя нямаше представа дали е истина. Може би Бастиян ги беше оставил да се варят в собствения си страх, може би искаше ужасът им да стигне до точката на кипене, преди да ги убие. Нямаше представа дали ще умрат тази нощ. Нямаше смисъл обаче да споделя тези опасения. Момчетата бяха вече в дупка — защо да ги закопава още повече.
Озърна се към Харкас, който седеше, а не стоеше прав както винаги и беше почти невидим в сенките. Тя усещаше, че я наблюдава, взира се от тъмното, не откъсва очи от нея.
Той знае. Той се е досетил кой е предал Фридрик и когато Бастиян дойде да ни убие, ще използва това, за да откупи живота си.
Но дали наистина знаеше? Ако знаеше, защо не беше казал нищо, когато прерязаха гърлото на Палиен? Защо не го каза на Бастиян тогава?
Раг се облегна в стола си, опитваше се да излезе от полезрението му. Сигурно никога нямаше да узнае; Харкас не беше от приказливите. Каквито и да бяха намеренията му, тя за всеки случай държеше вратата под око. При първия признак на опасност, щеше да излети през нея.