Едва се сдържа да не добави „сър“. Все пак не искаше да я помисли за подмазвачка.
Бастиян кимна и последва хората си на улицата. Последният затвори вратата след себе си и спря нощния студ. Раг стоеше там и мислеше.
Можела да стигне далеч?
Какво означаваше това, по дяволите? Дали я гласеше за големи неща?
Би трябвало да скача от радост, а се чувстваше гадно. Като че ли щом излезеше от едно изпитание, веднага скачаше в друго. Той току-що я направи водач на бандата. Току-що я повиши. И за целта се наложи само да излъже няколко пъти и да се погрижи да убият неколцина души.
Раг дори не знаеше как точно се чувства. Определено не изпитваше вина. Празнотата отвътре при мисълта, че беше виновна за смъртта на мнозина, малко я изплаши.
Вече нищо не можеш да направиш, нали? Просто си гледай интереса — изиграй ръката, която ти се е паднала.
Извърна глава към кръчмата и спря. Харкас стоеше пред нея. Бяха само двамата, сами в задната стаичка. Тя вдигна глава и се опита да му се усмихне като преди няколко дни. Този път не ѝ се получи.
— Наблюдавам те — каза той.
Не го беше чувала да продумва. Гласът му звучеше твърде нормален за такъв здравеняк.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, преструваше се на невинна, макар че вече нямаше смисъл.
— Никой друг не го вижда — каза той. — Но аз го виждам. Те са твърде заети да говорят, твърде заети са да се взират в мислите и думите си. Но аз стоя там тихо и кротко и слушам. Наблюдавам.
— Браво на теб — рече Раг, вече я изпълваше паника. Вратата беше точно зад нея. Дали да не избяга? Но нямаше да стигне далеч, преди да я докопа.
— Разбрах, че ще донесеш неприятности, още когато се появи. Не знам какво си мислеше Фридрик, но вече е твърде късно.
— Виж — започна тя престорено подразнена, с надеждата, че ще го сепне. — Не знам какво говориш и не ми пука. Бастиян току-що ми каза да се погрижа да сте на линия и точно това ще направя. Ако имаш проблем с това, върви при него.
Надяваше се, че това ще го обезсърчи, че споменаването на Бастиян малко ще го стресне. Но уви.
— Да, обзалагам се — рече Харкас и се наведе почти до нивото на очите ѝ. — Хората те харесват, нали?
— Да — отвърна Раг, не беше много сигурна накъде бие. — Май че ме харесват.
— Аз те харесвам — каза Харкас и тя едва не въздъхна от облекчение. — Ти се грижиш за другарите си. Онова, което направи за Шърл… е… няма да го забравя. Ти си умна — по-умна си от Фридрик. Но сигурно затова ти си жива, а той мъртъв.
— Да — рече Раг и сега се смути още повече, отколкото когато мислеше, че той ще я убие. — Предполагам.
Харкас се обърна и влезе пак в кръчмата.
Остави вратата отворена и Раг видя останалите до огъня. Дали щяха да я приемат за водач? Дали щяха да правят каквото им каже?
Е, имаше само един начин да разбере. И тя се върна в топлината на кръчмата.
Петдесет
Уейлиън се изкачваше по тясното вито стълбище към стаята на Гелредида. Още го болеше от експлозията в амфитеатъра и усещаше дращене в очите от прахта. Вратата на магистрата беше леко открехната и когато посегна да я отвори, той спря. Вътре се чуваше някакъв шум, някой стенеше от болка.
В ума му просветна спомена за залата дълбоко под Кулата на Магистрите, за Ниро Лаиус, който крещи от болка, плаче и се моли, и се запита дали Гелредида не е докопала още някоя жертва в ноктите си. Когато надникна през пролуката, видя, че е сама. Беше навила ръкави и ръцете ѝ бяха потопени в купа.
Макар да знаеше, че не бива, Уейлиън остана там да я наблюдава. Поемаше риск — вероятно тя вече беше усетила присъствието му, — но трябваше да разбере. Искаше да види.
В амфитеатъра я беше видял да сваля ръкавиците си и да полага ръце върху гърдите на рицаря от Стражата, за да го върне от границата на смъртта. Този магически подвиг го изпълни със страхопочитание, но почернелите и разядени ръце на господарката му го ужасиха.
Сега тя внимателно ги миеше, обливаше ги с вода, за да успокои почернялата плът. При всяко движение стенеше от болка, докато най-сетне приключи.
— Вече може да влезеш — каза, без да се обръща.
Знаех си! Що за идиот ще опитва да се скрие от Червената вещица.
Уейлиън бавно бутна вратата и пристъпи в стаята. Искаше да каже нещо, да се извини, да обясни, че не е видял нищо, но защо? Най-добре бе просто да поеме мълчаливо упреците ѝ. Но такива нямаше.
Гелредида подсуши нежно ръцете си и внимателно нахлузи червените ръкавици, като се мръщеше от болка.
— Какво има, Магистра? — попита Уейлиън.
Тя се озърна към него, с мълчалив укор заради въпроса му. После въздъхна и отговори: