— Онази нощ в Параклиса на Таласъмите извлякох тъмна сила от мъртвото момиче. Ако не го бях направила, ритуалът, който Рембрам Туле провеждаше, щеше да бъде завършен. За съжаление тази сила е още в мен, удържам я, макар че накрая ще ме унищожи.
— Тя ви убива? — попита Уейлиън, стомахът му се сви на възел. Мисълта да изгуби Гелредида го изпълни с ужас. Не беше осъзнавал какво означава тя за него. — Сигурно има някакъв начин да я спрем?
Гелредида поклати глава.
— За жалост няма. Но всички все някога ще умрем, Уейлиън. Аз живях повече, отколкото ми се полага. С малко късмет ще успея да видя как прогонваме хуртите.
Той се взираше в нея, докато тя разчистваше пергаментите от писалището си. Магистрата говореше за неминуемата си смърт, сякаш беше планирана лятна разходка и нямаше търпение за това пътуване. Уейлиън не би бил толкова делови по отношение на собствената си смърт. Нищо чудно, че тя така небрежно го излагаше на опасност, след като не държеше особено и на собствения си живот.
— Е, ако няма друго — рече тя, докато тъпчеше свитъци на един рафт, — трябва да идем на една среща.
— Има още нещо, магистра.
Тя го погледна с очакване.
— Казвай бързо.
— В амфитеатъра? На покрива, раненият рицар? Защо променихте решението си и му помогнахте?
Гелредида се усмихна.
— Много неща съдържат сила в тази страна, Уейлиън. Мечове, корони, знамена. Дори камъни, заровени дълбоко в земята. Такива предмети могат да решат бъдещето и да променят съдби. По-могъща от всички тях обаче е кръвта. Мъжът, когото спасих, е наследник на древна кръвна линия — в него тече кръвта на крал. Не можем да позволим тази линия да изчезне, нали?
— Предполагам, магистра. Макар че не ми се струва честно някой да се жертва, за да бъдат спасени останалите. — Заби поглед в краката си, като се питаше дали не беше сбъркал. Това обаче го притесняваше: защо един да оцелява по някакво рождено право, а други да умрат. Не се съмняваше, че той ще е от онези, които ще бъдат оставени да умрат, ако се стигне дотам.
— Скоро ще научиш доста за саможертвите, Уейлиън, и защо трябва да бъдат правени — каза Гелредида. — Един човек не може да бъде поставян над общото благо. Над народ или религия. Ние всички сме част от земята, на някои от нас е съдено да бъдат големи притоци, да водят водите през земята, да я хранят, да я карат да дава плод. Някои от нас са планини, пазят границите на народите, защитават невинните от кроежите на нашественици. А други са просто цветя, дадено им е кратко време, колкото да разцъфнат под слънчевата светлина, преди да умрат. — Тя го погледна почти съчувствено. — Разбираш ли ме?
— Да, магистра — отвърна той.
— Не, вероятно не ме разбираш. Но един ден ще ме разбереш, Уейлиън. Ще тръгваме ли?
Той кимна. Нямаше представа къде отиват или защо, но отдавна се беше научил да не спори за подобни неща. Спуснаха се през кулата до Голямата библиотека, където двама Рицари на Гарвана им отвориха вратата. Уейлиън дори не знаеше, че тези врати някога се затварят, но когато влезе вътре, разбра защо. Останалите архигосподари ги чакаха сами в библиотеката. Така празна, тя изглеждаше още по-голяма и внушителна.
Дренан Фолдс и старият Кранок Маргил седяха на отделни, но съседни писалища. Дренан явно не беше много доволен, че го бяха накарали да чака. Лусен Калвор се облягаше на лавица с книги, лицето му беше безизразно, но не откъсваше очи от Гелредида и Уейлиън. Уейлиън внезапно си спомни за скорошното изнудване на Лусен и се запита дали младият архигосподар не иска да си отмъсти. Само времето щеше да покаже, но за всеки случай не мислеше да приема от него храна или питие.
Магистра Гелредида спря пред писалищата и ги огледа, сякаш се готвеше да преподава урок. Уейлиън изостана назад.
— Е? — попита Дренан, различните му очи светеха от раздразнение. — Защо ни извика? И то точно тук?
— Тук ми харесва — отговори Гелредида и огледа огромната библиотека, сякаш я беше построила собственоръчно. — Залата на Огнището е малко… натруфена, не мислите ли? Освен това реших, че мястото е подходящо, тъй като архигосподар Краби беше Пазител на Книгите, но заради трагичната си смърт не може да е сред нас.
Уейлиън много се съмняваше в това. Гелредида вероятно беше пожелала срещата да е тук, за да разполага с магичните си сили. Срещата в Залата на Огнището, където силите ѝ бяха елиминирани, едва не им струва живота.
— Това е приятно разнообразие — каза Кранок, слабият му глас пресекна. — Но защо настоя да се видим?
— Защо ли? — сопна се Гелредида. — Хуртите са почти пред портите ни. Няма време за губене, имаме много работа за вършене.
— Така е. Най-добре да потърсим нови кандидати за архигосподари — каза Дренан. — Трябва да попълним две места.