— Няма време за това — отвърна тя. — Подготовката за обсадата трябва да започне веднага. Не можем да се занимаваме с ненужна бюрокрация. — Дренан понечи да спори, но тя вдигна пръст. Това бе достатъчно да го накара да замълчи и Уейлиън се зачуди дали незаконният му син е още в онази изба, заплашен от убийство.
— Какво, ако мога да попитам, трябва да се свърши? — рече Кранок и челюстта му потрепери от раздразнение.
Гелредида погледна към Лусен, който стоеше тихо в сянката на лавицата.
— Архигосподарю Калвор, вие ще сте новият Пазител на Гарваните. Когато войната започне, магистрите от кулата ще са ключът към победата ни. В замяна те трябва да бъдат защитавани от нашите Рицари на Гарвана. Ти ще поемеш командването им и ще се погрижиш да разберат колко важно е да осигурят оцеляването на магистрите. Сред тях може би още има врагове; предателството на Ференц и Ниро може да стига дълбоко. Да разчитам ли, че ще го изкорениш?
Лусен Калвор вдигна вежда.
— Сигурен съм, че мога да го уредя.
— Отлично — усмихна се Гелредида. — Тогава трябва да започнем да събираме Кастата. Кранок, ти ще ръководиш всички настоящи магистри — преподаватели, учени, оттеглили се ветерани. Те те уважават. Ще те последват.
— Ами… аз… — каза Кранок, но преди да възрази, тя продължи:
— Дренан, ти ще се заемеш с чираците и новопостъпилите. Сега те ще получат всички привилегии на Кастата и ще им се позволи да практикуват магия зад стените на кулата.
Изненадващо, Дренан кимна в съгласие.
— Добре. Макар че много от тях вече напуснаха града. Повечето новопостъпили са от богати семейства; когато разбраха, че градът е в опасност, близките им направиха всичко възможно да приберат децата си у дома.
— Тогава направи каквото трябва, Дренан — скастри го Червената вещица. — Ти си способен човек, сигурна съм, че ще се справиш.
— Да, ще се справя, стига да разполагам с всички налични чираци. — Озърна се към Уейлиън, който не можеше да откъсне поглед от побелялото му око. — Да се заема ли и с твоя?
Гелредида се усмихна леко, сякаш Дренан беше казал несполучлива шега.
— Опасявам се, че ще имам постоянна нужда от услугите на мастър Грим. Той не е от най-надарените ученици, така че едва ли ще ти липсва.
— Не бил от най-надарените, значи? — попита Дренан и пак погледна към Уейлиън. — Всички видяхме какво стори с маршал Ференц. Още чистят пода на Залата на Огнището.
— Случайност — каза Гелредида, сякаш говореха за дребна злополука. — Грим проникна случайно през Воала. Случва се. — Дренан отвори уста да заговори, но тя пак вдигна пръст. Архигосподарят се сви като тероризиран съпруг. — Ако това е всичко, сигурна съм, че си имате много работа.
Архигосподарите мълчаха и Уейлиън започна да се чуди колко голяма всъщност е властта на господарката му върху тях. Едва потисна усмивката си, когато тримата мъже се изнизаха от библиотеката, сякаш освободени след края на урока.
— Какво искате да правя аз, магистра? — попита той, когато най-сетне останаха сами.
Тя го погледна и се усмихна. Имаше почти майчинско изражение. Уейлиън не знаеше дали да се успокои, или да се плаши.
— Почини си. През идните дни ще има много работа и може да не ти остава време за сън. — После излезе.
Уейлиън огледа огромната библиотека. Чудеше се дали някъде няма скрита книга, която би могъл да използва; книга, в която да открие тайната, с която ще победят Амон Туга. За миг се запита дали да не потърси, за да се превърне в герой, за да обърне сам-самичък прилива.
Какво си въобразяваш, Грим? Не помниш ли какво ти каза тя за планините и реките? И за цветята? Ти определено си от цветята. Може би си дори проклет бурен. Най-добре я послушай — и си почини.
Обърна се да излезе през големите врати, но спря. Нещо в периферното му зрение привлече вниманието му. Тръгна към огромния прозорец с витраж. През едно неоцветено стъкло се виждаше далеч на север.
По целия хоризонт се стелеше черна плащеница от дим.
Сякаш целият свят гореше.
Петдесет и едно
Дворцовите градини на Скайхелм бяха пусти, там бяха само Джанеса, Каира и жрецът. Никой друг не пожела да присъства, но Джанеса нямаше против. Нямаше нужда от никого и се съмняваше, че и за него щеше да има значение.
Одака Дуур лежеше в земята, тялото му беше увито с коприна. Бащата на убийците най-сетне беше успял да я нарани, макар и не както бе възнамерявал. Одака загина, за да ѝ даде шанс да избяга.
Нямаше време да проучват какви са погребалните ритуали на Екуун. Затова този им се стори единственият подобаващ начин. Одака беше служил много години на баща ѝ и беше подходящо да бъде погребан според погребалните обичаи на Свободните държави.