Това беше. Отвореше ли го, нямаше да има връщане назад. Знаеше, че докосне ли съдържанието му, старите дни щяха да се завърнат — заедно със стария Нобул Джакс.
Това ли искаше? Онези дни на кръв и убийства, които толкова години се опитваше да остави зад гърба си?
Но не можа да ги оставиш, нали, Нобул Джакс? Те никога не те напуснаха. Старият Нобул Джакс винаги е бил тук, може би дремещ, но се събуди няколко пъти през последните седмици и доста хора умряха заради това.
Когато посегна да отвори ключалката, забеляза, че ръката му трепери. Стисна зъби и вдигна капака. Той се раздвижи сковано на пантите си, но бяха минали много години. Съдържанието на сандъка лежеше вътре, увито с черно платно.
Нобул хвана дръжката и го извади, после разви платното и го хвърли на земята.
Вгледа се в чука. Изпробва тежестта му. Усети увереност, щом покритата с кожа дръжка легна в дланта му. Възхити се на резбата по главата му, която напомняше на преплетени вериги. И си спомни.
Спомни си Портата на Бакхаус. Спомни си как аеслантите прииждаха към него с рев. Спомни си страшния сблъсък, кръвта и смъртта. Спомни си своя собствен рев, победния вик. Това събуди чувства, които не беше изпитвал повече от десетилетие.
Не, старият Нобул Джакс не се беше завърнал.
Той никога не си беше отивал.
Нобул тръгна към рафта зад вратата. На него лежаха частите на броните на затани, но не само това беше майсторил в ковачницата. Посегна нагоре, взе черния железен шлем и се вгледа в него. Може да не беше същият като онзи, който бе носил при Бакхаус, но много приличаше. Всеки, който помнеше онази битка, щеше да го познае. Всеки, който не я помнеше, щеше да го познае от легендите.
С шлема и чука в ръце, Нобул излезе пак на улиците. Те вече бяха опустели, всички се бяха събрали до северната стена. Когато я наближи, той чу народа на Стийлхейвън — някои плачеха, други крещяха гневно, изливаха яростта и непокорството си над равнината.
Нобул си запробива път през хората. Някои се извръщаха ядосани, но щом видеха мрачното му изражение, не казваха и дума. Накрая той застана на най-северната бойница, обграден от народа на Стийлхейвън. Всички се взираха в онова, което приближаваше.
От север идваше армия. Многохилядна армия. Свирепите хурти най-сетне бяха пристигнали със своя господар — безсмъртния елхарим, който беше нахлул дълбоко в родината му, за да превземе Стийлхейвън.
Нобул Джакс сложи на главата си черния шлем, опря чука на рамото си и зачака.
Епилог
Наричаха го Алук Вадир. Това беше оживено пристанище, не като Стийлхейвън, не толкова огромно и внушително, но все пак напоследък кипеше от оживление. Река предположи, че това не се е случвало от години.
Десетина бойни кораба, всеки натоварен с огромна стенобойна машина, вече бяха отплавали от пристанището, поели по пътя си през Мидралско море. Река гледаше от балкона на стаята си, която се намираше високо в една кула с гладки стени. Той обаче не мислеше за корабите, които се бяха отправили към неговия дом.
Река мислеше само за мъжете, които беше убил.
Гора му беше казал, че са само петима. Само петима и то зли мъже. Река беше сметнал това за приемливо число. Но не бяха петима, бяха тези петимата и техните пазачи, техните стражи и, когато се наложи, техните слуги. Река установи, че старите навици, навиците да убива, се завърнаха прекалено лесно.
Докато стоеше на този висок балкон в горещата задушна нощ, той бе изпълнен със съжаления. Съжаления за всички животи, които бе отнел. Ако Джей знаеше какво е сторил, щеше да го намрази. Тя беше добра, невинна душа и никога нямаше да разбере, макар че го беше направил заради нея. За да я защити от Бащата на убийците.
Какво друго му оставаше? Той беше дал клетва и то пред Бащата.
Река се обърна, защото чу как старецът пъха ключа в ключалката на вратата. Когато влезе, Река усети миризмата му, на мръсотия и пот, виното в дъха му и полепналия по дрехите му дим от лула.
Абда Джади затвори вратата след себе си. Той беше показал на Река мишените му в залива Кеидро. Той беше написал на странен чужд език договора, който Река накара жертвите си да подпишат с кръв.
— Нощта е спокойна — каза старецът. — Улиците са пусти сега, когато и последните кораби са готови да отплават.
Последните кораби щяха да отнесат гибел на Стийлхейвън. Река стисна юмруци, разкайваше се за своята роля в това.