Те продължиха да си разменят удари; да отскачат, да се отдръпват и въртят. Тракането на мечовете ставаше все по-бързо. И двамата се потяха, а студеният въздух не успяваше да охлади плътта им. Арогантната усмивка на Мерик си беше отишла и сега той бърчеше чело и стискаше зъби. Каира го гледаше със стоманена решителност, надяваше се той да направи грешката, която щеше да доведе до победата ѝ.
Спряха за миг да си поемат дъх, взираха се напрегнато един в друг, наслаждавайки се на играта. Точно тези моменти обичаше Каира — когато виждаше Мерик истински жив, когато споделяше тръпката от битката с истински майстор.
После отново нападнаха. Този път, докато си разменяха бързо удари, тя видя пролука, малка пробойна в защитата му, и се възползва. Това беше безразсъден ход, който отвори нейната защита, но за щастие той го забеляза твърде късно. Дървеният ѝ меч профуча над ръката му и се притисна в гърлото. Ако беше истинско острие, щеше да го посече и да го убие. Тя си позволи усмивка, но краткото въодушевление изчезна в мига, когато усети натиска на неговия меч в корема си. Защото ако тя му беше посякла гърлото, той ѝ беше разпорил червата. И двамата бяха мъртви.
Мерик се ухили, когато воините от Стражата избухнаха в смях и започнаха да подвикват одобрително, някои дори ръкопляскаха.
— Няма как да излъчим победител, нали? — каза Гарет.
Мерик вдигна питащо вежда, но Каира тръсна глава.
Останаха да гледат тренировките, Мерик разговаряше с другите от Стражата, а Каира стоеше тихо встрани. До нея беше Леофрик, той явно предпочиташе нейното мълчание пред нахаканата общителност на Мерик и някои от останалите. Не се случваше за първи път и тя изпита гордост, че момчето очевидно уважава нейните умения и иска да следва примера ѝ. Имаше още много път да извърви, но отношението му беше обещаващо.
Когато приключиха, Гарет ги събра.
— Добра работа днес — виждам подобрение. Починете си, после искам всички да се съберете тук, когато камбаната удари осем, в пълно снаряжение.
Обикновено до осем те вече обикаляха коридорите и двора на Скайхелм, но сега кимнаха в съгласие и се оттеглиха.
Каира се изми и си каза молитвата, както винаги. Малцина от другите почитаха ревностно Арлор, но тя беше педантична във вярата си. Вече не бе щитоноска, но все още беше копие в ръката на Ворена; все още беше защитник на слабите и оръжие на божествената ѝ справедливост.
Стражата се събра на плаца доста преди камбаната да удари осем. Гарет вече ги чакаше.
— Добре — каза той, когато застана сред тях. — Всички знаем как става — не правим голяма церемония. Не каканижем безкрайни клетви. Каира, Мерик, излезте напред.
Каира пристъпи към него заедно с Мерик. Гарет извади два медальона, които заблестяха на светлината на факлите, и тя разбра какво ще се случи.
— Коленичете — каза Гарет. — Не разполагаме с цялата нощ.
Каира веднага падна на коляно, но Мерик се позабави и тя се запита за миг дали той не таи съмнения, но когато го погледна, видя, че се усмихва.
Не може да не направи театър. Типично.
Гарет се насочи първо към Мерик и дори да беше подразнен от привидния му отпор, не го показа.
— Мерик Райдър, заклеваш ли се да защитаваш до смърт носителя на Стоманената корона? — изрече той думите, сякаш го бе правил хиляди пъти и вече страшно са му омръзнали.
— Ами да — каза Мерик, все още ухилен.
Каира знаеше, че това не е правилният отговор, но Гарет сложи медальона на врата му.
— Каира Стормфал, заклеваш ли се да защитаваш до смърт носителя на Стоманената корона?
Тя не отговори веднага.
Стормфал? Можеше ли да стане една от Стражата под това име? Имаше ли право да продължи да го носи?
Гарет се размърда смутено. Каира знаеше, че трябва да отговори и не е времето да умува за някакво си име.
— Заклевам се — каза тя със сведена глава.
Когато медальонът бе сложен на шията ѝ, останалите от Стражата изрекоха в един глас:
— За Скайхелм и кралицата.
И това беше. Мерик и Каира станаха членове на Стражата.
Не последваха празненства, нито пък поздравления. Каира сметна тази простота за странно успокояваща. Тя беше водила живот, изпълнен с церемонии и религиозен плам, и сега беше освобождаващо да е сред воини, които бяха отдадени на мисията си като щитоноските, но без постоянното бреме на догмата.
Тя взе меча и щита си и заедно с Мерик тръгна към стената на двореца, за да патрулира по външния ѝ периметър. Мерик беше странно мълчалив, когато се заеха със задачата си, и Каира се запита за какво ли мисли. Въпреки всичко усещаше, че той е горд от оказаната чест. Тя самата изпитваше облекчение, че отново е част от нещо.