И все пак, когато погледна на юг, към статуите на Ворена и Арлор, усети пробождането на съжаление. Малка частица от нея все още копнееше да бъде там, да тренира със сестрите си, за да се изправи пред Амон Туга сега, когато сякаш вече нищо не можеше да го спре.
Дали когато елхаримът стигнеше до тези стени, щяха да успеят да го победят?
Каира Стормфал предполагаше, че много скоро ще разбере.
Пет
Всички бяха изтощени, с намръщени лица и здраво стиснати челюсти. Никой от тях не беше очаквал да се сражава със своите, да потушава метеж с щитове и тояги, сякаш е изправен пред вражеска орда. Може би нямаше да е чак толкова зле, ако към тях налитаха само мъже, но имаше и жени и деца, озверели от глад. Всеки с очи на главата можеше да види, че тези хора са отчаяни, че имат нужда от помощ, но помощ нямаше да получат. Складовете със зърно трябваше да бъдат защитени и това беше работа на Зелените куртки.
Нобул Джакс нямаше възражения по този въпрос — той беше сключил договора и трябваше да изпълни задълженията си. И преди беше вършил гадна работа; мръсна, кървава работа в името на краля и Свободните държави. Така беше преди, така беше и сега. Най-добре просто да си свършиш работата и да се надяваш тя да не те навестява насън.
Останалите момчета обаче не се справяха толкова добре. Докато седеше до огромния склад сред другарите си, Нобул виждаше колко са нервни те. Окото на Хек потрепваше толкова силно, сякаш едната страна на лицето му водеше самостоятелен живот. Възрастният мъж се беше състарил още повече през последните дни и Нобул предполагаше, че предстоящото със сигурност няма да му се отрази по-добре.
Билгот се опитваше да го скрие, но дебелото копеле бе изплашено като всички останали. Вероятно дори повече. Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш очакваше всеки миг нещо да му се нахвърли — нещо, с което не може да се справи. Въпреки цялото перчене, той беше жалък страхливец, но нима Нобул не беше разбрал това още в началото? Най-шумните обикновено са най-жалки.
Дъстин и Едрик по-успешно се правеха на смели. Те бяха едри момчета и братската им връзка беше силна. И все пак личеше, че са изплашени.
Най-добре от всички се справяше Антон. Мрачното му лице не беше потрепнало от самото начало на тази гадост. Ако не друго, последните няколко дни като че ли бяха засилили решимостта му. Нобул смяташе, че от всички тях единствено на Антон би разчитал да му пази гърба — след като Дени вече го нямаше.
Само от мисълта за него го заболя. Опитваше се да я пропъди от съзнанието си, но още я усещаше някъде дълбоко. Но той заслужаваше да страда за стореното. Момчето бе умряло по негова вина. Все едно той го хвърли към смъртта и от тази мисъл болеше. Това обаче не беше единствената болка, с която трябваше да се справя, не беше единственият демон, който тормозеше съзнанието му.
Ами просто го натрупай на купчината при останалите.
Сержант Килгар ги гледаше с пронизващото си око, държеше ги в готовност и при нужда повдигаше духа им. Вече бяха заедно от много време и всеки си знаеше работата. Прави каквото казва сержантът и не възразявай. Досега се получаваше и се бяха разминали без жертви. И все пак бяха изплашени.
Нобул знаеше, че това дори няма да е истинската битка. Хуртите идваха от юг и щяха да връхлетят с викове, рев и острите си мечове. Не това безпокоеше Нобул Джакс. Нека дойдат. Нека обсадят града, нека се опитат да го изравнят със земята. Щяха да заварят тук неколцина, готови да се изправят срещу тях, готови да прокарат червена пътека през множеството им и Нобул щеше да е най-отпред.
Част от него даже нямаше търпение. Но друга част помнеше, че първо трябва да се справят с много други проблеми.
— Май ще вали — каза Антон, който се взираше в сивите облаци. Казваше го вече четвърти ден, но още не беше заваляло, само мрачното небе се мръщеше над тях.
— Това ти е най-малкият проблем, нещастно копеле такова — каза Билгот с подигравателната усмивка, с която се опитваше да крие страха си. На никого не му беше смешно, но той продължаваше да се прави на шут. Може би накрая щеше да се усети. А може би не.
— Нищо няма значение — каза Хек, изправи се колебливо и посочи със съсухрената си ръка. Нобул видя един кльощав младеж от Зелените куртки да изскача от една уличка и да тича към тях.
— Идват — крещеше момчето.
Мъжете се изправиха, бяха изморени от четирите дни на пост. Килгар излезе напред и другият сержант, Бодлин, застана до него. Младежът спря пред тях задъхан и се опря на коленете си.