Двама от метежниците лежаха на земята и момчетата ги извлякоха настрани, без да ги е грижа дали са живи, или мъртви. Нобул обаче не можеше да ги мрази. Те бяха гладни, искаха само да нахранят семействата си. Кой знае дали той нямаше да е сред тях, ако нещата се бяха развили другояче? Единствената разлика бе, че той беше свършил много по-добра работа.
Когато седна, видя едно от момчетата да се взира с гладно изражение през процеп във вратите на склада.
— Дори не си го помисляй — каза Бодлин и войникът се извърна виновно.
— Нищо нямаше да направя, сержант — каза той, макар да бе очевидно, че щеше да направи. След като помисли малко, добави: — Но кой ще забележи, ако си вземем по малко? Заради усилената ни работа?
Бодлин поклати глава, но после се ухили и рече:
— Отваряй тогава, момче.
При тези думи останалите Зелени куртки се надигнаха и тръгнаха бързо към вратите, а младежът вдигна резето и отвори. Всички се развикаха от радост, когато нахлуха вътре, но щом следобедната светлина озари склада, се смълчаха.
Складът беше празен.
— Изглежда, не сме охранявали истинския склад, а? — рече Бодлин. — Било е само примамка — после излезе навън с крива усмивка и ги остави да се взират в нищото.
Нобул вероятно също щеше да се усмихне. Вероятно. Само че стоеше там и се питаше това ли ще пази през следващите дни. Ще рискува ли живота си за някакво си нищо.
В този миг по главата му покапаха дъждовни капки.
— Видяхте ли — извика Антон. — Нали ви казах, че ще завали.
Нобул не го беше виждал по-щастлив.
Шест
Рицар от Стражата на Скайхелм. Това почти накара Мерик Райдър да се засмее.
Чест. Дълг. Униформа.
Какво го беше прихванало?
Сега на врата му висеше малък медальон с корона и кръстосани мечове — също като онзи, който носеше баща му. Какво повече може да иска едно момче?
Каира, разбира се, беше възхитена. Изглеждаше спокойна и замислена, както обикновено, но той знаеше, че ще се пръсне от гордост. И защо да не е щастлива? Тя беше отгледана в Храма на Есента. Беше живяла заключена в онази крепост в компанията на също толкова мълчаливи воини, така че тук вероятно се чувстваше у дома си.
Той погледна към нея, тя седеше на койката си и се взираше в медальона на врата си.
— Доволна ли си от себе си?
Каира вдигна очи, сякаш не го беше чула добре.
— Какво?
— Ами вече сме посветени? Щастлива ли си?
— Щастието няма нищо общо с това.
— Тогава горда? Готова да изпълниш дълга си?
Каира се намръщи.
— Готова съм да служа на моята кралица и на моя град. Да бъда ръката на…
— О, я стига глупости — прекъсна я той. — Ние сме в шибан капан. Ние сме доброволни затворници в тази тъмница. Това беше лоша идея.
Тя стана и се втренчи в него, сякаш ѝ се искаше да го стисне за гърлото, но се сдържа и рече спокойно:
— Каквото — такова, Мерик. Свиквай — обърна се да излезе, но размисли. — Не забравяй, че беше твоя идея. Направихме го, за да оцелеем и да служим.
Той знаеше, че е права.
— И оцеляхме — описа с жест аскетичното помещение. — И виж как добре се устроихме.
— Все още мислиш само за себе си, нали? Бях решила, че може да си се променил, че си приел шанса си за изкупление.
Това го накара да се усмихне.
— А да ти е хрумвало, че не искам изкупление? Не всички се измъчват от вина, Каира.
— Продължавай да си го повтаряш.
Тя се взираше в него с неизречен укор, осъждане и обвинение едновременно.
Майната ти — би била естествената му реакция. — Заври си осъждането в набожния задник!
Но, разбира се, не го изрече. Не защото я уважаваше. Не защото тя можеше да го рита от единия до другия край на града. А защото беше права.
Мерик Райдър мразеше много неща: баща си, Гилдията, властта, празната чаша и липсата на монети. Но омразата към тях бе нищо в сравнение с ненавистта, която хранеше към самия себе си; заради прахосаните пари; заради погубените дарби и възможности. Сега имаше шанс за спасение, а се отнасяше към него с обичайното си презрение.
Голям мерзавец си, Райдър.
Преди да каже нещо, преди да заяви, че наистина се е променил, на вратата се появи младият Леофрик.
— Капитан Гарет иска да ви види.
Мерик погледна Каира, но тя само сви рамене.
— Защо? — попита Мерик.
— Не каза и аз не питах — отвърна Леофрик.
Момчето очевидно не го харесваше, но Мерик щеше някак да преживее това. Леофрик не беше по-интересен от селски свинар, така че не бе голяма загуба.
— Тогава да отиваме — каза Мерик, стана и изпъна туниката си.