Този престорен жест на благоприличие беше посрещнат с мълчание, което продължи чак докато стигнаха до Гарет, който ги чакаше в двора и пиеше чая си. Двама от Стражата стояха на пост до него и когато се приближи, Мерик видя, че са Уалдин и Статон.
Гарет остави чашката и огледа преценяващо Мерик и Каира.
— Имам задача за вас.
За миг Мерик си спомни склада, в който го бяха вкарали насила преди време. В който му беше възложена друга задача, но от Фридрик и Бастиян. Задача, заради която едва не продаде хиляди нещастници в робство и накрая за малко да го убият. Направо нямаше търпение да чуе тази.
— За нея са необходими най-добрите ми бойци, защото е от първостепенна важност — продължи Гарет. — Вероятно ще е и много опасна — замълча, гледаше четиримата си подчинени. Очевидно чакаше да зададат въпрос, да попитат какво може да е толкова опасно. Мерик знаеше, че Каира няма да продума — тя би скочила от Кулата на Магистрите, без да се замисли, ако Гарет ѝ нареди. Уалдин и Статон също не биха заговорили и проклет да беше, ако и той си отвореше устата.
— Нашата кралица има нужда от лична охрана. Постоянна стража, която да я пази ден и нощ. Където и да иде, вие ще сте там. Не мисля, че е необходимо да ви обяснявам колко важно е това.
— Не, капитане — каза Каира, преди Мерик дори да си помисли да възрази. — За нас ще бъде чест.
Богове, защо просто не се наведе да му целуне задника, така и така беше тук.
Статон и Уалдин също изсумтяха в съгласие, изгаряха от нетърпение да служат.
— А ти? — попита го Гарет, защото Мерик продължаваше да мълчи.
Той се усмихна.
— Живея, за да служа.
Това не се стори много смешно на Гарет.
— Вече два пъти убийци проникват зад стените на Скайхелм, за да погубят нашата кралица. Сигурно ще последват още опити. Вероятно ще се наложи да жертвате живота си заради нея. Ако не си готов за това, Райдър, кажи го сега и аз ще избера друг на твое място.
Внезапно положението загрубя. Досега Гарет беше търпял нехайното отношение на Мерик заради уменията му с меча и заради дълга си към семейството му, но с това беше свършено. Нещата ставаха сериозни.
Може би това беше шансът, който Мерик чакаше.
— Разбира се, че съм готов — отговори той, може би твърде рязко.
Гарет се намръщи.
— Не се проваляй, Райдър. Това е шансът ти да станеш човек — капитанът се изправи и допи чая си. — Елате с мен — четиримата го последваха през двора и през вратите, които водеха към двореца.
Като дете Мерик беше минавал по тези коридори с баща си, Таник. Той му показа седалището на властта в Свободните държави, обясни му какви са отговорностите му за защитата на краля. Мерик го слушаше внимателно, поразен от величествената сграда, и се надяваше някой ден да тръгне по стъпките на баща си.
Сега Мерик пак беше поразен от великолепието на двореца, но изпитваше и негодувание. Споменът за баща му събуждаше единствено горчивина, дори го караше донякъде да мрази този дворец. Баща му беше успял да съсипе това, макар че отдавна си беше отишъл от живота му.
Влязоха в огромната тронна зала и останаха да чакат встрани, а Гарет продължи. Мерик я виждаше на каменния трон. Макар че беше патрулирал около двореца много пъти, никога не беше представян на жената, за която може би щеше да даде живота си.
Джанеса изглеждаше съвсем като кралица; короната ѝ отиваше, изражението ѝ бе овладяно и царствено. Но все пак се усещаше уязвимост. Дали заради младостта ѝ, или заради красотата, но на Мерик веднага му се прииска да я защитава. Може пък да беше от новопоявилото се чувство за дълг.
Ха! Дълг ли? Кого заблуждаваш, Райдър? Откога това има значение за теб? Ще прецакаш и това като всичко останало.
Опита се да прогони всички съмнения. Трябваше да направи усилие. Трябваше да посрещне предизвикателството. Поне веднъж. Досега се бе отнасял към Стражата като към всичко останало — като към временно неудобство. Сега имаше шанс да върши нещо смислено. Да се поправи, да постигне нещо, с което майка му би се гордяла. Не биваше да позволява на съмненията да му попречат.
Гарет застана пред Джанеса, падна на коляно и сведе глава. Четиримата от Стражата сториха същото и зачакаха тя да каже нещо.
— Капитан Гарет, на какво дължа това неочаквано удоволствие? — попита кралицата.
Говореше мило, без никаква властност, и тогава Мерик успя да погледне зад фасадата, която се бе опитала да издигне. Кралицата беше просто едно момиче, седнало на трон. Не беше истинска кралица. Не беше водач. Това беше момиче, което са хвърлили в реката и са му казали да плува. Мерик много добре знаеше какво е.