— Ваше Величество — Гарет се изправи внимателно заради болката в старите си стави. — Позволете да ви представя най-добрите ми бойци. Статон, Уалдин, Мерик и Каира. Те пожелаха да са част от вашата лична охрана.
Е, не беше точно така, Гарет. Не помня да съм го пожелавал.
— Моля, изправете се — каза кралицата и те се изправиха. За миг тя ги огледа преценяващо, после стана от трона и рече: — Елате с мен.
Джанеса мина покрай тях и тръгна през тронната зала. Гарет се смути, но я последва. Каира погледна Мерик, а той само сви рамене. Това беше неочаквано нарушение на протокола. Мерик вече започваше да харесва кралица Джанеса.
Следваха я по коридорите, все надолу, към дълбините на двореца, докато не излязоха в градината. Дърветата и храстите вече бяха оголели. Тук-там се виждаха декоративно подрязани вечнозелени храсти, които изглеждаха доста посърнали в мразовития въздух.
— Може да останете тук, капитане — каза Джанеса и Гарет спря, а петимата продължиха по павираната алея през градината. Мерик се озърна назад и видя смръщеното в предупреждение лице на капитана.
Дръж си езика зад зъбите, Райдър, или лошо ти се пише.
— Откога служите в Стражата? — попита кралицата, като прокарваше ръка по един изсъхнал и потъмнял лавандулов храст.
Уалдин и Статон казаха от колко години са на служба, но Каира и Мерик мълчаха, затова Джанеса се обърна в очакване към тях.
— Едва от седмици, Ваше Величество — каза Мерик. Реши, че при тези обстоятелства ще е най-добре да говори той, Каира и без това не я биваше в приказките.
— И все пак Гарет ви назначава за моя лична охрана. Явно ви има голямо доверие.
— Аз съм отскоро в Стражата, но баща ми е служил в нея. Като дете често идвах в двореца.
Джанеса го погледна с интерес.
— Значи продължавате семейната традиция?
Защото много добро ми е донесла.
— Да, Ваше Величество.
— Изглежда и двамата сме тръгнали по стъпките на бащите си.
Тази мисъл го жегна повече, отколкото очакваше. Мисълта, че ще следва онова старо копеле Таник Райдър накъдето и да било, внезапно изпълни Мерик с отвращение.
— А вие, Каира? — попита кралицата. — Защо сте толкова отдадена на службата?
Каира не отговори. Отвори уста, но като че ли не намери думи, не беше свикнала да се хвали сама, особено пред кралска особа.
— Каира Стормфал е бивша щитоноска, Ваше Величество — намеси се Мерик. — И не я бива много в приказките.
Джанеса се обърна към него.
— Изглежда, сте свикнали да говорите вместо жените, Мерик? — той не знаеше какво да отвърне. — Мога да ви уверя — продължи Джанеса, — че няма да ви се наложи да говорите вместо мен.
— Не бих си и помислил…
— Не, моля ви — тя се обърна и продължи през градината.
Мерик се подразни от самоувереността ѝ. Може би я беше подценил. Може би все пак я биваше за управник.
След известно мълчание Джанеса спря, вгледа се в едно голо дърво и каза:
— Ще жертвате ли живота си за мен?
Мерик Райдър не очакваше подобна прямота, но естествено вече знаеше правилния отговор.
— Заклели сме се да защитаваме до смърт носителя на Стоманената корона, Ваше Величество.
— Не исках от вас да повтаряте клетвата си, Мерик. Но след като го направихте, кажете ми как всъщност се чувствате.
Как се чувствам ли? Ами направо чудесно. Нямам търпение да се хвърля пред копията и стрелите, които неизбежно ви очакват.
— Ние…
— Ние живеем, за да служим, Ваше Величество — обади се Каира. — Да служим на град Стийлхейвън. Да служим на Короната. Да служим на вас. Чувствата ни нямаха значение, когато положихме клетвата си. Сега сме отдадени на мисията си и на нищо друго.
Кралица Джанеса се усмихна, после поклати глава.
— Попитах, защото не съм очаквала някой да отдава живота си заради мен. Никога не съм го искала.
Изглеждаше тъжна, сякаш мислеше за конкретен човек. Мерик знаеше, че при опитите за убийството ѝ са загинали хора, и явно тя се смяташе отговорна за смъртта им и изпитваше вина.
— Ако това ще ви донесе някаква утеха, Ваше Величество, аз нямам никакво намерение да умирам.
Каза го, без да се замисли. Нехайно. Глупаво. И макар че очакваше порицание, тя само се усмихна.
— Аз също, Мерик. Е, изглежда никой от нас няма да умира. Не бих могла да искам повече.
След това тя тръгна обратно към Гарет. Капитанът на Стражата изглеждаше угрижен, но кралицата сложи ръка на рамото му и рече:
— Те са достойни, Гарет. Добър избор — после се запъти към двореца.
Гарет погледна с облекчение към Мерик.
— Успя да не оплескаш нещата. Браво.
— Имаше ли причина да се съмняваш? — усмихна се Мерик. Гарет само поклати глава и тръгна след кралицата.