Щом Харкас изчезна отново в мрака, Уолдър спра да вие и пак започна да се моли:
— Съжалявам… съжалявам. Много ми се иска да знаех къде са — И на Раг ѝ се искаше да знае, за да се свършва с това. — Ако знаех, щях да ти кажа, господин Фридрик, честна дума. Моля те, не ме убивай, господин Фридрик. Имам гърла за хранене.
Раг беше чувала подобни молби; толкова пъти, че дори вече ставаше безчувствена към тях. Моля те, не ме наранявай, имам деца. Имам стара болна майка. Жена ми е трудна, господин Фридрик. Моля те, пощади ме. Отначало вярваше на всяка дума, съжаляваше всеки от тях, но вече ѝ ставаше все тая. А щом на нея ѝ беше безразлично, какво оставаше за него.
Уолдър замълча, дишаше тежко, извръщаше се от светлината и се взираше в тъмното. Фридрик бавно се приближи.
Раг винаги се впечатляваше какъв страх може да всее този добродушен на вид човек в хората. Беше в Гилдията от достатъчно време и бе виждала истински страховити типове, но Фридрик, въпреки дребния си ръст, къдравата коса и дружелюбната усмивка, беше по-страшен от всички тях.
— Уолдър — каза небрежно Фридрик, сякаш поздравяваше стар приятел, а не някакво нещастно, окървавено копеле, вързано на стол. — Уолдър, Уолдър, Уолдър.
Фридрик се усмихна, широка, приятелска, успокояваща усмивка. И Уолдър отвърна на усмивката, но Раг виждаше отчаянието в очите му. Виждаше, че той знае, че върви по много тънък лед и в следващите няколко мига ще се реши съдбата му.
— Вярвам ти, разбира се — каза Фридрик и вдигна ръце, сякаш всичко това беше някакво недоразумение и те просто ще излязат на по питие, за да оправят нещата. — Ти продаде нещата за нас, както поискахме. Взе парите, както поискахме. Но това, което ни даде, беше малко недостатъчно. Все пак защо ще ни лъжеш? — Уолдър отвори уста да заговори, но млъкна, когато Фридрик вдигна пръст. Раг потрепна отново. Ако нещо можеше със сигурност да вбеси Фридрик, това бе да го прекъснеш. Тя въздъхна, когато Фридрик потупа Уолдър по рамото. — Няма нищо, приятел. Случват се такива неща. Отвържете го.
Двама здравеняци изникнаха от тъмното зад Уолдър и прерязаха въжето. Уолдър се огледа ококорен.
— Това ли беше, господин Фридрик? Мога ли да си вървя?
Фридрик се намръщи.
— Да си вървиш ли? Да, Уолдър, можеш да си вървиш. Веднага след като получа каквото ми дължиш — той вдигна ръка и огромният Харкас пристъпи напред. На отворената му длан с дръжката напред лежеше малък нож.
Уолдър погледна острието и пребледня още повече. Поклати глава, но не продума.
— Очевидно нямаш парите, Уолдър — каза Фридрик и взе ножа. — Значи ми дължиш… ами… да кажем два пръста. Ти си избери кои, на твое място бих се лишил от кутретата, но искам два пръста. Веднага.
Уолдър го погледна и се озърна. Сега на светло бяха излезли трима души, но Раг знаеше, че още неколцина се спотайват в мрака и чакат заповед от Фридрик. Уолдър също беше наясно с това.
— Моля ви — изви протяжно той. — Мога да намеря пари. Мога да ви…
— Твърде късно е за това — каза Фридрик, клатейки глава. Имаше състрадателно изражение, сякаш нищо не можеше да направи по въпроса. Сякаш не той искаше човекът да отреже собствените си пръсти. — Е, давай, Уолдър, не разполагаме с цял ден.
— Но… но аз не мога. — Уолдър се вгледа печално в ножа, после във Фридрик.
— Можеш, можеш — отвърна Фридрик, състраданието беше изчезнало, заменено от мрачно изражение, в което нямаше и капка милост. — Защото ако не го направиш ти, ще накарам момчетата да ти отрежат нещо друго, по техен избор. И ти гарантирам, че то ще ти липсва повече от два шибани пръста.
Тогава Уолдър разбра, че няма избор. Стана от стола, коленичи до него и сложи ръката си на седалката, после стисна здраво ножа. Погледна за последно към Фридрик, но нямаше да получи милост.
Уолдър пищеше от болка, докато режеше кутрето си като печена мръвка, а Раг затвори очи и се извърна. Той сумтеше като прасе и някой се изсмя. После сумтенето спря и тя чу как нещо изтрака.
— Проклети богове! — прошепна ядосан Фридрик и Раг се обърна. Уолдър беше припаднал от болка и страх. Един от пръстите му кървеше, но все още се крепеше на ръката му.
— Би ли искала да имаш честта, скъпа моя? — каза Фридрик.
Раг не повярва на ушите си, но той се взираше право в нея и се усмихваше, все едно я молеше да отреже парче торта.