Може би живот, в който не се налага да гледаш как пребиват хора?
Е, нищо не е съвършено, нали? Тя беше част от бандата на Фридрик. Част от малкия му антураж, за добро или за зло. Най-добре да кротува и да се примири.
Погледна към другите членове на малката им банда. Нейните нови другарчета.
Там беше Харкас, разбира се, мълчалив и страховит, както винаги. Тя се стараеше да го избягва, макар че той не ѝ обръщаше никакво внимание. Беше повече от очевидно, че зад празните му очи не се случва нищо, не и докато Фридрик не му нареди да нарани някого.
Там беше и дебелият Шърл. Почти напълно безполезен, но пък безкрайно верен. От него Раг беше откраднала ножа преди седмици, когато им занесе главата на Крупс в склада. Още го пазеше в малка кания на колана си. Дори Шърл да беше ядосан заради това, с нищо не го показваше. Не би рискувал да подразни Фридрик.
Ярик и Есен бяха последните двама от приближените на Фридрик. Не говореха много, освен помежду си, и имаха слаби лица и широки плещи, което я караше да мисли, че са роднини. Но така и не беше събрала кураж да попита.
Разбира се, из кръчмата се мотаеха още здравеняци, насилници, змии и плъхове, но те влизаха и излизаха, често изпращани по задачи, вероятно за да намушкат някого или да го оберат, или и двете. Раг правеше всичко по силите си да не дочуе неволно нещо, което не би искала да знае, и установи, че ѝ се удава — да пропуска лошите неща.
Погледна към Фридрик, който беше натъпкал устата си с печено и зеленчуци, и си спомни деня, в който скочи отгоре му и притисна нож във врата му. Ако го беше забила до дръжката, може би щеше да промени нещо. Поне Уолдър още щеше да е с всичките си пръсти.
Фридрик я погледна и се усмихна с пълна уста, тя му се усмихна в отговор. Тогава вратата се отвори.
Влязоха двама мъже и Раг ги позна още преди да е видяла лицата им в сумрака. Те бяха единствените двама души в цял Стийлхейвън, които биха влезли така наперено тук, без да свалят шапки и да се поклонят.
Първият беше висок, със силно телосложение и гъст черен мустак, който висеше над мрачно стиснати устни. Очите му блестяха като на вълк, който преследва плячката си. Вторият беше слаб, с изпито лице и дълбоко хлътнали очи. Макар че беше леко прегърбен в раменете, той прекоси кръчмата така самоуверено, сякаш я притежаваше.
Раг едва успя да скрие смущението си, когато Палиен и Бастиян се приближиха към тях. Остави вилицата и се облегна в стола си, за да е възможно най-незабележима. Фридрик продължи да яде, все едно не ги забелязваше.
Бастиян издърпа един стол и седна, а Палиен остана встрани и се втренчи в тях. След миг Раг осъзна, че той се взира в храната, сякаш искаше да ѝ се нахвърли и да я опустоши.
Бастиян гледаше ядящия Фридрик с отвращение, макар че според Раг отвращението беше едно от най-приятните му изражения. Когато Фридрик не показа с нищо, че възнамерява да спре да се тъпче, Бастиян се наведе леко напред и рече:
— Намерихме го.
Раг нямаше представа за кого говори, но явно беше достатъчно важен, защото Фридрик замръзна с отворена уста и забита в месото вилица. После остави внимателно вилицата и се облегна в стола си.
— Къде?
— Точно това е проблемът — каза Бастиян. — Говори се, че е отишъл в Стражата. Изглежда, Гарет е взел момчето под крилото си — явно се познават от доста време. Той му вярва.
— Вярва на Райдър? На този впиянчен курвар? Значи е пълен идиот.
— Може, ама е наел копелето и сега то е под негова защита.
— И какъв е проблемът?
— Проблемът е, че не можем да проникнем в двореца, а верността на Стражата е легендарна. Дори да се доберем до Гарет, за да му направим предложение, той няма да предаде един от своите.
— Да, това е пречка — Фридрик се облегна замислено назад.
Който и да беше този Райдър, изглежда Гилдията много искаше да го докопа. Раг беше доволна, че не е на негово място. Той със сигурност нямаше да изкара дълго, където и да се беше заврял.
— Трябва ни шпионин — каза Палиен. Раг се обърна към него и той я погледна страховито. — Някой добър, който да се промъкне вътре и да излезе незабелязано. Някой, който може да го проследи или дори да го подмами навън.
— Да, мисля, че познаваме точно такъв човек — Бастиян погледна към Раг и тя се притесни още повече.
Фридрик попита вместо нея:
— Къде ще намерим човек…
Спря, защото Бастиян се взираше в Раг.
Тя погледна умолително Фридрик и той поклати глава.
— Не, дума да не става. Тя е моя… моя…
— Твоя какво? — ухили се подигравателно Бастиян. — Новата ти играчка? Кукла, която да обличаш? Е, време е да свърши нещо полезно. Всички от хората ти си имат отговорности, Фридрик, както и моите.