— Казах не. — Изражението на Фридрик стана по-твърдо. Раг беше виждала този поглед стотици пъти. Поглед, от който повечето мъже почти се насираха от страх.
Но той нямаше ефект върху Бастиян.
— Аз пък казвам да. Тя вече доказа, че е способна. Донесе ти отрязана глава, доколкото помня, и то право от казармите на Зелените куртки. Това е сериозно постижение за такава малка кукличка.
Фридрик продължи да се взира в него, но не отговори. Погледна Раг, после партньора си, след това пак се обърна към нея.
Раг искаше да каже нещо в своя защита, но това бяха главатарите на Гилдията. Какво, по дяволите, да им каже?
— Добре — рече накрая Фридрик. — Сигурен съм, че това е в нейните възможности. Може да влезе, да го проследи и да го заведе към заложен от нас капан. Какво ще кажеш, Раг?
Сега всички я гледаха — тежестта на очакването им надвисна над нея като провесена на конец наковалня.
— Да, разбира се — каза тя, преди дори да е помислила.
Фридрик се усмихна и се облегна в стола си.
— Е, проблемът е решен. С Мерик Райдър е свършено.
Осем
Планината остана далеч зад тях, върховете ѝ се виждаха над безкрайната гора, която се простираше на юг. От пет дни Регулус ги водеше през гъстите дървета и очакваше врагът да нападне всеки момент, но успяха да преминат и да навлязат в Студените земи на Безноктестите племена.
Тази хълмиста земя им се струваше странна. Из нея имаше ниски каменни стени, синори и буйни потоци. По нищо не приличаше на безкрайните равнини на Екуун, из които можеш да бродиш с дни, без да намериш вода.
Леандран се приближи до Регулус, който оглеждаше земята пред тях.
— Трябва да продължим да се движим — каза старият воин и потрепери. Регулус знаеше, че студът прониква в костите му. Никой от тях не беше свикнал с такъв студ, а Леандран страдаше най-много от него.
— Знам — каза Регулус и погледна назад към воините си. Те бяха изтощени. Изморени от безкрайното бягство. — Може би бягахме достатъчно, стари приятелю?
Бавна усмивка се разля по устните на Леандран.
— С теб съм, каквото и да решиш. Знаеш го.
— Да, знам го — Регулус го потупа здраво по рамото. Въздъхна и огледа терена за възможна отбранителна позиция. Не виждаше нищо, което да им позволи да устроят засада, нямаше никаква постройка, в която да се барикадират. Само хълмове, на които можеха да се изкачат и да чакат врага си.
Регулус се озърна към гората. Нямаше да мине много време, преди преследвачите им да изскочат от тези дървета. Дали имаха някакъв шанс да открият Стоманения крал на Безноктестите племена, преди да ги настигнат?
Съмняваше се.
Ако трябваше да се бият, по-добре да умрат с чест, отколкото да го посекат в позорно бягство. Колкото и да искаше да избяга на север и да възстанови репутацията си, тази възможност вече беше отминала.
Той си помисли с горчива усмивка за онова, което можеше да постигне. За победите, които можеше да извоюва, в името на баща си и гортана. Но нямаше смисъл да мисли за това, то само щеше да го изпълни с мъка.
— Там — рече рязко на воините си и посочи хълм, който се спускаше към гората. — Ще спрем там.
— Дори те да са зад нас? — попита Хагама.
Регулус го погледна решително.
— Да, ако имаме късмет.
Докато се изкачваха изморени по хълма, Регулус усети присъствието на Джанто Шо до рамото си.
— Бягахме толкова време, само за да спрем тук, в студа, в тази земя далеч от дома?
— Ти искаш да продължим да бягаме, така ли? Да умрем от изтощение? А и това място не е по-лошо за смърт от всяко друго — отговори Регулус.
Джанто се изсмя рязко.
— Да, може да си прав. Но какво стана с легендите?
Регулус сви примирено рамене. Беше искал да създаде легенда, която да се носи от уста на уста из цял Екуун. Но вероятно бе хранил напразни надежди.
— Ще се наложи да разказват за някой друг — каза той, без да се обръща.
Никой не заговори, чакаха. Денят напредваше и докато воините почиваха, Регулус наблюдаваше гората под тях. Едва когато слънцето, което не успяваше да стопли земята, се издигна високо в небето, преследвачите им се появиха.
Първо видя съгледвач, който се взираше в земята, търсеше следи. Спря, вирна нос, сякаш да помирише въздуха, и тогава ги забеляза. Регулус се наслади на паниката в очите му миг преди той да хукне назад, към убежището на гората.
— Ставайте — нареди Регулус, надигна се и извади черния меч от ножницата. Воините му направиха същото, някои изглеждаха примирени със съдбата си, но всички се подчиниха. Регулус се гордееше с тях — макар и малцина, воините му бяха предани докрай. Окуражи се от нетърпението, което просветна в очите на Джанто. Шотана явно копнееше за битката, предвкусваше насилието.