— На това разчитам — отговори Регулус. — Нали затова идваме тук. За битки и слава. Усещам, че там ще намерим по много и от двете — посочи лениво на изток.
— Там, откъдето дойдохме, имаше достатъчно беди. Сигурно тези пред нас няма да са по-малко — Леандран му смигна и тръгна да събуди останалите.
Регулус ги огледа: Леандран, жилав и стар, до Джанто, черен, мрачен и страховит. После Хагама, Казул и младият Аккула. Бяха му останали петима бойци. Петима бойци, с които да върне славата на своето племе и отново да направи гортана велики.
Това беше начало.
Регулус можеше само да се надява, че на изток наистина ги очакват проблеми.
Ако не, той бе готов да се закълне в самия Мрачен бродник, че ще се погрижи да ги създаде.
Девет
Портата Лич беше в източния край на крепостната стена на Стийлхейвън. Тя се намираше в крепостна кула, която се издигаше на четирийсет стъпки, и в камъка около нея бяха издялани две фигури на закачулени мечоносци. Кои бяха те, Нобул нямаше никаква представа, но изглеждаха внушително и не особено приветливо.
Кехлибарената стража беше на пост тук от два дни. Не се случваше нищо и Нобул вече се отегчаваше. Северната порта беше опасна, без съмнение, но поне имаше с какво да убиеш времето. Но пък след летящите лайна и камъни в Квартала на складовете нямаше право да се оплаква от скуката.
Портата Лич беше отворена от изгрев до залез, за да пропуска търговците, които идваха със стоката си по Великия източен път от Анкаверн. Нобул не намираше, че да ги гледа как се нижат към пазара при Източната порта и обратно е голямо забавление, но все пак скоро щеше да стане весело. След няколко дни не селяни и рибари щяха да минават през тези порти, към тях щеше да напира орда яростни хурти и Нобул беше съвсем сигурен, че те няма да го отегчат. Беше съвсем сигурен, че тогава ще има достатъчно занимания. Като например да се постарае да не му отсекат главата.
Една теглена от кон каруца се приближи и спря до огромната порта. Нобул пристъпи напред и кимна на старчето на капрата, което стискаше юздите с разкривените пръсти и дори не си направи труда да кимне в отговор. Нобул хвана коня за оглавника, сложи ръка на муцуната му и започна да му шепне успокояващо, докато Антон провери каруцата за… Нобул не знаеше точно за какво. Вероятно за скрити хурти, които могат да изскочат изневиделица, целите боядисани и покрити с белези, с оръжия, от които капе отрова, готови да затрият първия, изпречил се пред очите им. Може би самият Амон Туга се криеше там, готов да превземе града собственоръчно.
Антон приключи проверката и даде знак на Нобул да пропусне каруцата.
Явно беше пълна само с ряпа.
Още щом тя изтрополи през портата, Хек извика от кулата. Старецът сочеше към Великия източен път.
— Конници! — изкрещя той. — Много конници. Изглеждат въоръжени.
Нобул се загледа натам. Отначало не видя друго, освен безкрайния път, който се спускаше към брега. Вероятно зрението на Хек вече отслабваше. На стареца понякога му се привиждаха разни неща. Но после Нобул наистина забеляза нещо, което се развяваше на морския бриз — флаг.
Тъкмо щеше да дръпне Антон и да хукне навътре, за да им каже да затворят портата, когато Килгар се присъедини към тях и се загледа в далечината с присвити очи. Първият ездач вече се виждаше добре, бронзовата му броня блестеше, флагът се вееше високо — макар че не можеха да различат какво е изобразено на него.
— Какво мислиш, Линкон? — попита Килгар, все още не знаеше истинското му име. — Дали се задават проблеми?
Нобул нямаше представа, но не биваше да рискуват.
— Трябва да затворим портата, после да задаваме въпросите от стената. Ако идват с мир, ще ни разберат. Ако не, поне няма да ни сварят по бели гащи.
Килгар явно беше съгласен.
— Затворете портата — излая той, щом влязоха вътре. Нобул го последва по каменните стълби на кулата към бойницата, която гледаше към Великия източен път. Хек още стоеше там и се взираше в далечината. Изглеждаше някак радостен.
— Защо си толкова щастлив? — попита го Нобул.
Раменете на Хек се раздвижиха от тих смях и той посочи на изток с кокалестия си пръст.
— Не знаеш ли кои са?
Нобул се вгледа, заслонил очи срещу яркото слънце. Макар че беше студено и вятърът се носеше от Мидралско море като леден дъх, слънцето грееше ярко. От тази висока позиция виждаха по-ясно процесията. Все повече знамена се появяваха в далечината и не след дълго Нобул вече различаваше няколкостотин ездачи. Не можеше да ги преброи точно, но всички бяха въоръжени, шлемовете им сияеха, а знамената се вееха на бриза.