— Да не са наемници? — попита Нобул.
Хек поклати глава.
— Виж им знамената — може би зрението му не беше чак толкова слабо.
Дори когато приближиха, Нобул не успя да прочете надписите по знамената, които плющяха на вятъра, но различи…
— Драконовата стража — каза Килгар и Нобул видя как на устните му се разлива усмивка. — В името на кръвта на Арлор, това е самата Драконова стража.
Ездачите приближаваха. Нобул се зачуди откъде ли идват. Дори той знаеше легендата за Драконовата стража — легендарен рицарски орден, който щеше да се притече на помощ на Стийлхейвън в най-тежки времена. Е, сега времената бяха тежки, без съмнение.
Всеки рицар имаше бронзова броня, меч и щит, на който бе изковано изображение на излитащ дракон. Шлемовете бяха заострени, а забралата криеха лицата на воините. По раменете на броните и по коленете им имаше плочи, изковани като драконови криле, дори по покривалата на конете личаха същите символи. Драконови криле имаше и на шлема на един от ездачите. Точно той излезе напред и препусна пред колоната. На гърба си носеше огромен меч.
Нобул забеляза странна фигура сред рицарите — младо момче с кафява роба — едва не се усмихна при вида му. То изглежда щеше да се пръсне от гордост, че язди сред такива воини.
Вътре в града пред портата се беше събрала тълпа. Някои от хората се бяха уплашили, че вратата е затворена, а другите бяха най-обикновени шумни зяпачи. Явно мълвата за Драконова стража се беше разпространила бързо и с приближаването на рицарите към градските стени тълпата се увеличаваше.
— Това може да се окаже проблем — каза Килгар, който се взираше в множеството, и извика на Дъстин и Едрик да доведат Върховния командващ.
Сега челото на колоната вече беше навлязло в сянката на портата Лич. Рицарят с крилатия шлем и огромния меч вдигна ръка. Стотиците воини след него спряха почти едновременно.
Килгар се взираше с колебание в тях. Озърна се към Нобул, но той нямаше никаква представа какво да сторят. Преди сержантът да каже нещо, младежът с кафявата роба се провикна отдолу:
— Ами… бихте ли отворили портата? Мисля, че ни очакват.
Беше почти смешно този малък келеш да говори от името на цяла колона страховити воини.
Килгар се обърна към Нобул и рече през зъби:
— Давай. Отвори проклетата порта.
Нобул забърза надолу да вдигне дървените резета, които залостваха портата. В кулата имаше решетка, която бързо можеше да се спусне в случай на обсада, но не беше използвана от десетилетия. Той знаеше, че тя не след дълго ще им потрябва, но сега портата беше отворена и Нобул се взираше в рицарите, чийто водач пък се взираше в него, все едно виждаше лайно на подметката си.
Без да каже и дума, първият рицар пришпори жребеца си и стотиците воини отново потеглиха като един. Когато минаваше покрай Нобул, младежът с робата каза „Благодаря“ и се усмихна срамежливо.
Тогава Нобул го позна. Беше го срещнал преди седмици, в Параклиса на Таласъмите. Спомни си как това младо, покрито с прах лице се взираше в него, когато той вдигна поглед от сгърченото тяло на Дени.
Което и да беше това момче, явно бе много оправно.
— Добре, да им разчистим път — каза Килгар, който беше слязъл от кулата след Нобул. Момчетата от Кехлибарената стража започнаха да разпъждат тълпата. Старият Хек не беше от голяма полза, но пък Билгот го биваше точно за тази работа, вряза като таран тлъстото си тяло през множеството и избутваше зяпачите от пътя си. Нобул, Антон и Килгар също правеха всичко по силите си, но не постигаха голям успех, защото мълвата се беше разнесла чак до Източната порта и хората се събираха да видят как легендарната Драконова стража се връща отново в Стийлхейвън.
След малко в другия край на тълпата настана някаква суматоха, множеството внезапно се разтвори пред тях и Нобул видя Дъстин, Едрик и Върховния командващ. Той водеше свой отряд Зелени куртки, които зинаха от изумление, когато видяха колоната бронзови рицари да си пробива път по улиците на града.
— Значи не ни излъгахте, а, момчета? — рече Върховният командващ, като се взираше в ездача начело.
Рицарят го погледна през крилатия си шлем. Нобул видя прилежно оформената брада и втренчените му очи.
— Аз съм лорд-маршал на Драконовата стража и идвам при кралицата — каза той. И това беше. Седеше на коня и ги гледаше с очакване, сякаш беше херцогът на проклетия Валдор и те трябваше да опънат червен килим пред него.
Върховният командващ се пищиса, не знаеше какво да стори.
— Ами… трудно ще се уреди аудиенция при кралицата толкова бързо — каза накрая.