Table of Contents
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
КОЛИЙН ХУВЪР
Превод
Диана Кутева
Издателство ИБИС
София
На Кели Гарсия:
Тази книга е за теб, за твоя съпруг
и вашето щастие завинаги.
1
Лятото на 2015 г.
Има снимка на майка Тереза, закачена върху стената в нашата всекидневна, където би бил телевизорът, ако можехме да си позволим такъв модел, който виси на стената, или дори дом с такива стени, върху които би могло да се монтира телевизор.
Стените на караваната, която е нашият дом, не са като стените на нормалните къщи. В караваната стените се ронят под ноктите ти като тебешир дори само ако леко ги одраскаш.
Веднъж попитах майка ми, Джанин, защо държи снимка на майка Тереза върху стената на всекидневната ни.
– Кучката е измамница – заяви тя.
Думите са нейни. Не мои.
Мисля си, че когато ти самият си ужасен човек, да откриваш най-лошото в другите, се превръща в нещо като тактика на оцеляване. Изцяло се съсредоточаваш в тъмнината в душите на другите с надеждата да прикриеш истинската сянка на собствения си мрак. Точно по този начин майка ми бе прекарала целия си живот. Винаги търсейки най-лошото в хората. Дори в собствената си дъщеря.
Дори в майка Тереза.
Джанин лежи на кушетката в същата поза, в която я оставих, когато преди осем часа излязох, за да поема смяната си в закусвалнята „Макдоналдс“. Взира се в снимката на майка Тереза, но всъщност без да я вижда. Сякаш очите ѝ са спрели да работят.
Спрели са да възприемат.
Джанин е зависима. Разбрах го, когато бях на девет, но тогава зависимостите ѝ бяха ограничени до мъже, алкохол и хазарт.
През годините зависимостите ѝ станаха много по-явни и доста по-смъртоносни. Мисля, че беше преди пет години, точно когато навърших четиринайсет, когато за пръв път я сварих да си инжектира „мет“. Щом човек започне редовно да използва мет, животът му драстично се скъсява. Веднъж потърсих информация за това в гугъл на един от компютрите в училищната библиотека. Колко дълго може да живее човек, пристрастен към мет?
От шест до седем години се казваше в интернет.
През годините няколко пъти съм я намирала в безсъзнание, ала този път е различно. Този път усещам, че е краят.
– Джанин?
В гласа ми звучи спокойствие, каквото със сигурност не би трябвало да изпитвам в този момент. Предполагам, че гласът ми би трябвало да трепери или изобщо да го няма. Чувствам се някак си засрамена от липсата ми на реакция в този момент.
Пускам чантата в краката си, докато напрегнато се взирам в лицето ѝ от другия край на всекидневната. Отвън вали, а аз дори още не съм затворила входната врата, затова продължавам да подгизвам. Но да затворя вратата и да предпазя гърба си от дъжда, в момента е последната ми грижа, докато се взирам в Джанин, която се е втренчила в майка Тереза.
Едната ръка на Джанин е обвита около корема ѝ, другата виси от кушетката, а пръстите ѝ докосват протъркания килим. Лицето ѝ е леко подпухнало, което я прави да изглежда по-млада. Не по-млада за възрастта си – тя е само на трийсет и девет, – а по-млада, отколкото нейните зависимости я бяха състарили. Страните ѝ не са толкова хлътнали, а бръчките, образували се около устата ѝ през последните няколко години, сякаш са изгладени с ботокс.
– Джанин?
Нищо.
Устата ѝ е леко отворена, разкривайки част от пожълтелите нащърбени и развалени зъби. Сякаш е била насред изречението, когато животът я е напуснал.
От доста време съм си представяла този момент. Понякога, когато мразиш някого достатъчно силно, не можеш да се възпреш да не лежиш буден нощем и да се питаш какъв би бил животът, ако този човек беше мъртъв.
Представях си го различно. Представях си, че ще бъде по-драматично.
Взирам се още малко в Джанин, за да се уверя дали това просто не е някакъв транс. Правя няколко крачки, сетне спирам, когато виждам ръката ѝ. От вътрешната страна на сгъвката на лакътя ѝ върху кожата стърчи игла.
Щом я зървам, реалността ме обгръща като лепкав слузест воал и ми се повдига. Завъртам се и побягвам от стаята. Имам чувството, че ще повърна, затова се надвесвам над прогнилото перило, като внимавам да не се облягам прекалено много, за да не се разклати под ръката ми.
Изпитвам облекчение, когато повръщам, защото бях започнала да се тревожа от липсата ми на реакция в този момент, решително и завинаги променящ живота ми. Може би не съм истерична, както би трябвало да бъде една дъщеря в такава ситуация, но поне чувствам нещо.