Баща ми приключва с телефонния разговор и завърта стартера тъкмо когато фериботът приближава към кея. Половината от слънцето все още виси на небето. Другата половина е погълната от земята и морето, а на мен ми се иска някак си морето да погълне и мен.
– Сара е толкова развълнувана, че ще се запознае с теб – казва баща ми и подкарва колата. – С изключение на гаджето ѝ, на полуострова няма много постоянни обитатели. Това са предимно ваканционни вили. Наемат ги от агенции по интернет. Много нови хора пристигат и заминават на всеки няколко дни, затова ще е добре, че тя ще има приятелка.
Колите започват да напускат ферибота редица след редица. Не знам защо, но погледът ми неволно се плъзга покрай баща ми към беемвето, когато минава бавно до нас. Младежът с фотоапарата сега гледа през прозореца.
Вцепенявам се, когато той ме забелязва на пасажерската седалка.
Погледите ни се кръстосват и неговият не трепва, докато ни отминават. Не ми е приятно, че тялото ми реагира на втренчените му очи, затова се извръщам и се зазяпвам през моя прозорец.
– Как е името на гаджето на Сара?
Всичко в мен се надява да не е Маркос или на гадния му приятел с красивите очи.
– Маркос.
Има си хас да не е.
4
Къщата не е прекалено екстравагантна, както се опасявах, но въпреки това е най-хубавата къща, в която някога съм била.
Гледа към плажа и е на два етажа, построена върху дървени колони, като останалите къщи в съседство. Трябва да изкачиш две стълбища, преди да стигнеш до първия етаж.
Спирам, когато стигам до горното стъпало на второто стълбище, преди да последвам баща си вътре, където ще се запозная с новото му семейство.
За миг се потапям в гледката. Докъдето погледът стига, пред нас се простира все едно стена от океан и плаж. Водата е като жива. Тежка. Дишаща. Едновременно великолепна и плашеща.
Питам се дали майка ми, преди да умре, някога е виждала океана. Тя е родена и отраснала в Кентъки, в същия град, където умря миналата нощ. Дори не си спомням да ми е разказвала за пътувания, които е предприемала, нито съм виждала снимки от ваканции в детството. При мисълта ми става тъжно за нея. Не съм осъзнавала какво ще означава гледката на океана за мен, но сега, след като го видях, искам всеки човек на земята да го преживее.
Да видиш океана с очите си, ми се струва почти толкова важно, колкото да имаш храна и покрив над главата си. Дори не ми се струва пресилено да вярвам, че благотворителността трябва да съществува с едничката цел да даде възможност на хората да си позволят пътуване до плажа. Това би трябвало да е основно човешко право. Действа, все едно с години си посещавал терапевтични сеанси.
– Бея?
Извръщам поглед от плажа и го насочвам към една жена, стояща във всекидневната. Тя е точно такава, каквато си я представях. Блестяща и лъскава като ледена близалка, с бели зъби, изящен розов маникюр и руса коса, оформена в явно скъпа прическа.
Изпускам въздишка, но нямах намерение някой да я чуе. Навярно е била по-шумна, отколкото очаквах, защото тя килва глава, но при все това се усмихва.
Аз съм се подготвила да избегна прегръдките, затова притискам торбата със снимката на майка Тереза и раницата към гърдите си като бариера.
– Здравей.
Пристъпвам в къщата. Вътре мирише на чисти чаршафи и... бекон. Странна смесица, но дори комбинацията от чисти чаршафи и бекон е приятна промяна след миризмата на плесен и цигарен дим, с която нашата каравана винаги е пропита.
Алана изглежда смутена как да ме посрещне, след като не може да ме прегърне. Баща ми хвърля ключовете върху полицата на камината и пита:
– Къде е Сара?
– Идвам! – прозвучава тънък, школуван глас, придружен от трополенето на крака по стълбите.
Появява се по-млада версия на Алана и разцъфва в усмивка. Изглежда невъзможно, но зъбите ѝ са по-бели и блестящи от тези на майка ѝ. Тя подскача, пляска с ръце и пищи, което, честно, е плашещо.
Притичва през стаята и изрича на един дъх:
– О, боже, толкова си хубава! – Сграбчва ръката ми и додава: – Ела, ще ти покажа твоята стая.
Не ми дава възможност да възразя. Аз вървя след нея и енергично люлеещата ѝ се конска опашка. Облечена е в дънкови шорти и черно горнище на бански, но без тениска. Ухае на кокосово масло.
– Вечерята е след половин час! – подвиква Алана от долния етаж.
Когато стигаме горе, Сара пуска ръката ми и отваря една врата.
Оглеждам новата си спалня. Степите са боядисани в успокояващо синьо, почти същият цвят като очите на младежа от ферибота. Покривката на леглото е бяла с щампован огромен син октопод отгоре.