Леглото е идеално оправено и покрито с обидно огромен брой възглавнички.
Всичко мирише и изглежда прекалено чисто, че чак да те е страх да го докоснеш, но Сара се пльосва върху леглото и ме наблюдава, докато разглеждам стаята. Тя е три пъти по-голяма от спалнята, в която съм отраснала.
– Моята стая е отсреща – осведомява ме Сара и сочи вратата, през която току-що влязохме. Сетне махва към двете врати, водещи към балкона, откъдето се открива прекрасна гледка към плажа. – Тази стая има най-хубавия изглед в цялата къща.
Сигурно има нещо, което не е наред, ако това е най-хубавият изглед, а въпреки това никой не е предпочел да се настани тук. Може би сутрин плажът е прекалено оживен и шумът, идващ отвън, е непоносим.
Сара скача от леглото, отваря една врата и светва лампата в банята.
– Няма вана, но душът е страхотен. – Отваря друга врата. – Дрешник. Някои от нещата ми са тук, но тази седмица ще ги преместя – казва и затваря вратата.
Приближава до скрина и издърпва долното чекмедже.
– Тук има всевъзможни боклуци, но останалите три са празни. – Затваря го и отново се настанява върху леглото. – Е? Харесва ли ти?
Кимвам.
– Добре. Не знам в каква къща живееш в момента, но се надявам тази да не е по-лоша. Протяга ръка към нощното шкафче и грабва дистанционното. – Всички стаи разполагат с всичко. „Нетфликс“, „Хулу“, „Прайм“. Можеш просто да използваш някои от нашите акаунти, всички са актуални.
Тя няма представа, че казва това на момиче, което никога не е имало телевизор. Аз не съм помръднала, пито съм проговорила, откакто сме влезли в стаята. Тя го прави достатъчно и за двете ни, но успявам да смотолевя едно:
– Благодаря.
– Колко дълго ще останеш тук? – интересува се доведената ми сестра.
– Не съм сигурна. Може би за лятото.
– О, леле! Супер!
Стисвам устни и кимвам.
– Аха. Супер.
Тя не долавя сарказма. Усмихва се или по-скоро продължава да се усмихва. Не съм сигурна, че изобщо е преставала.
– Знаеш ли, можеш да се раздвижиш. Да оставиш нещата си. Приближавам до скрина и оставям найлоновата торба отгоре. Захвърлям раницата на пода.
– Къде е останалият ти багаж? – пита Сара.
– Изгубили са го на летището.
– О, боже\ – възкликва тя прекалено съчувствено. – Нека ти заема някои от дрехите си, докато отскочим до магазина.
Скача от леглото и се изнася от стаята.
Не мога да разбера дали усмивката ѝ е искрена. Тя ме изнервя повече, отколкото преди да се запозная с нея. Щях да ѝ вярвам повече, ако беше надменна и сдържана или дори груба.
Малко ми прилича на момичетата в гимназията. Наричам ги „момичета от съблекалнята“. Те са мили на игрището, пред треньора. Но в съблекалнята са съвсем различни.
В момента не мога да определя дали сме на игрището, или в съблекалнята.
– Какъв размер си? – провиква се Сара през коридора.
Приближавам до прага на моята спалня и я виждам как рови в скрина в другата стая.
– Втори, предполагам? Или може би четвърти?
Забелязвам как тя се спира за миг. Поглежда към мен през коридора и сковано кимва, сякаш отговорът ми някак си я е притеснил.
Никога не съм се старала да бъда толкова кльощава, колкото съм. За мен е постоянна борба да поемам достатъчно калории, за да имам енергия за волейбола, като в същото време аз нямам голям достъп до храна като повечето хора. Надявам се, че до края на лятото ще успея да наддам с толкова необходимите ми килограми.
– Е, аз не съм четвърти – казва Сара, връщайки се обратно в моята стая. – Всъщност моят размер е тройно по-голям. Но тук има няколко тениски и две летни рокли. – Подава ми купчина дрехи. – Сигурна съм, че ще са ти широки, но ще свършат работа, докато намерят багажа ти.
– Благодаря.
– На диета ли си? – любопитства тя, докато ме оглежда от долу до горе. – Или винаги си била толкова слаба?
Не мога да определя дали забележката ѝ е двусмислена. Тъй като тя няма представа защо съм толкова слаба, затова го усещам като обида. Поклащам леко глава, искам този разговор да свърши. Нуждая се от душ, да се преоблека и за малко да остана сама. Тя не е спряла да бърбори, откакто се запознахме.
Сара не си тръгва. Отива до леглото и отново сяда, този път се претъркулва настрани и подпира главата си с ръка.
– Имаш ли си гадже?
– Не.
Отнасям дрехите в дрешника.
– О, добре. Тук има едно момче, което мисля, че ще ти хареса. Самсон. Съсед ни е.
Искам да ѝ кажа да не си прави труда, че мъжете са измет, но тя навярно не е общувала със същите мъже като мен. Дакота не би предложил пари на такова момиче като Сара. Просто щеше да я свали безплатно.