Сара отново скача от леглото, прекосява стаята и приближава до завесите на прозореца в другия край. Дръпва ги.
– Къщата на Самсон е точно там. – Сочи през прозореца. – Той е супербогат. Баща му е в бизнеса с петрол или нещо подобно. – Притиска чело към стъклото. – О, боже, ела тук.
Отивам при нея и поглеждам през прозореца. Къща на Самсон е дори по-голяма от тази, в която сме ние. Свети само една лампа. В кухнята. Сара сочи към тази част на къщата.
– Виж. Довел си е момиче.
Някакъв мъж стои прав между краката на някакво момиче, кацнало върху кухненския остров. Двамата се целуват. Когато се отдръпват един от друг, аз рязко поемам дъх и тихо ахвам.
Самсон е Гадняра Сини очи. Самсон е същият тип, който преди малко се опита да ми пробута двайсетачка, за да се присъединя към него в тоалетната на ферибота.
Отврат.
Но леко впечатляващо. Той явно действа бързо. Беше на същия ферибот с мен, което означава, че се е прибрал у дома преди десет минути. Чудя се дали е предложил двайсетачка и на онова момиче.
– Това ли е момчето, с което искаш да ме уредиш? – питам, докато наблюдавам как езикът му изследва шията на другото момиче.
– Аха – невъзмутимо отвръща Сара.
– Изглежда, че май вече е зает.
Сара се разсмива.
– Не, не е. Тя скоро си заминава. Самсон само се натиска с момичетата, които са тук за уикенда.
– Това е отвратително.
– Той е типичното разглезено богаташко хлапе.
Поглеждам я объркано.
– И ти искаш с него да станем гаджета?
– Той е готин – свива рамене Сара. – И е приятел на моето гадже. Ще бъде много яко, ако движим заедно по двойки. Ако всичко правим заедно. Понякога Самсон е като трето колело.
Клатя глава и се отдалечавам от прозореца.
– Не ме интересува.
– Да, и той заяви същото, когато му казах, че може би ще останеш тук през цялото лято. Но след като го видиш, може да си промениш решението.
Вече го видях. И въпреки това не ме интересува.
– Последното, от което се нуждая в момента, е гадже.
– О, Господи. Не! – възкликва Сара. – Не съм казала, че трябва да излизаш с него на сериозно. Просто имам предвид... сещаш се. Лятна свалка, но както и да е. Разбрах те.
Тя въздъхва, сякаш това я натъжава.
Аз просто я чакам да си тръгне, за да остана сама. Тя се взира за миг в мен и аз като че ли виждам как умът ѝ се опитва да измисли друг въпрос или нещо друго, което да каже.
– Майка ми и баща ти няма да бъдат много строги, след като вече сме завършили гимназия. Те искат само да знаят къде сме по всяко време, което основно е в предния двор или на плажа. Всяка вечер кладем лагерен огън и се събираме около него.
В този миг ми хрумва, че това момиче познава родителския стил на баща ми по-добре от мен. Досега не се бях замисляла за това. Знам, че името му е Брайън, че кракът му не е счупен и че е финансов съветник. Това е всичко, което знам за него.
– Къде искаш утре да пазаруваме за твоя гардероб? Трябва да отидем до Хюстън, защото тук има само „Уолмарт“.
– „Уолмарт“ ме устройва.
Сара се засмива, но когато забелязва, че аз не се смея, прехапва устната си, за да прикрие усмивката си.
– О. Ти си сериозна.
Сара се прокашля. Изглежда, ѝ е дяволски неудобно и може би в този момент тя осъзнава колко сме различни ние двете.
Нямам представа как ще живея през цялото лято с момиче, което се присмива на „Уолмарт“. През целия си живот съм пазарувала в магазини за втора употреба и от гаражни разпродажби. За мен „Уолмарт“ е едно стъпало по-нагоре.
Имам чувството, че ще се разплача, и не знам защо.
Усещам как сълзите ми напират. Внезапно изпитвам мъка по старата си къща, моята майка наркоманка и празния ми хладилник. Дори ми липсва миризмата на цигарите ѝ, а никога не съм мислила, че това може да се случи. Поне онази миризма беше истинска.
Тази стая мирише на богатство, изтънченост и удобство. Мирише на фалш.
Соча към банята.
– Мисля, че сега ще взема душ.
Сара извръща поглед към банята, после го насочва към мен. Разбира, че това е намек да си тръгва.
– Опитай се да побързаш, защото мама обича през уикендите да имаме семейна вечеря.
Върти очи, когато казва „семейна“, докато затваря вратата на моята спалня.
Стоя в средата на тази непозната стая, чувствайки се напълно объркана.
Не съм сигурна дали някога съм се чувствала по-самотна, отколкото точно в този момент. Поне когато бях в караваната с майка ми, знаех, че там е моето място. И двете принадлежахме на онзи свят, колкото и да бяхме различни. Бяхме се научили да живеем, без да се пречкаме една на друга, а аз не знам дали ще успея да избягвам някои от тези хора. Те са като тухлена стена, в която ще се блъскам на всеки завой.