– Касиерка съм в „Макдоналдс“.
Отговорът ми я сепва.
– О – промърморва тя. – Забавно.
– Мисля, че е страхотно, задето си решила да работиш още докато си в гимназията – заявява Алана.
– Нямах избор. Трябваше да се храня.
Алана се прокашля и аз разбирам, че откровеният ми отговор я е накарал да се почувства неудобно. Щом това я притеснява, се питам как ли ще приеме новината, че майка ми е умряла от свръхдоза?
– Предполагам, че си променила намерението си за летните курсове – казва баща ми, опитвайки се да замаже неловкия момент. – През есента ли започваш занятия?
Въпросът му ме смущава.
– Аз не съм се записала за летни курсове.
– О. Майка ти каза, че трябва да платиш учебната такса за летните курсове, когато ѝ изпратих парите за есенните занятия.
Майка ми е поискала пари за учебна такса?
Аз спечелих пълна стипендия за Държавния университет в Пенсилвания. Дори не трябва да плащам такса.
Колко пари е дал на майка ми, за които изобщо не съм подозирала? Очевидно по някое време ми е бил изпратен мобилен телефон, който никога не съм получила. А сега научавам, че тя е поискала от него пари за такса за обучение, за което никога дори не си бе дала труд да ме попита.
– Да – отвръщам, докато се опитвам да измисля извинение защо съм тук, в Тексас, а не на летните курсове, за които той е платил. – Кандидатствах прекалено късно. Всички места бяха заети.
Внезапно губя апетит. Едва успявам да преглътна втората хапка от палачинката.
Майка ми изобщо никога не ме е питала за колежа. Въпреки това е поискала от баща ми пари за таксата, които навярно са отишли в слота на игралния автомат в казиното или във вените на ръката ѝ. И той е платил, без да я разпитва. Ако само ме бе попитал, щях да му кажа, че отивам безплатно в държавен колеж. Но аз не исках да оставам в онзи град. Исках да бъда колкото е възможно по-далече от майка ми.
Предполагам, че желанието ми се е сбъднало.
Оставям вилицата. Имам чувството, че ще повърна.
Сара също оставя своята вилица. Отпива от чая си, докато ме наблюдава.
– Решила ли си каква специалност да запишеш? – пита Алана.
Поклащам отрицателно глава и отново вземам вилицата, преструвайки се, че се интересувам от храната. Сара също взема своята.
– Все още не съм сигурна – казвам.
Ровичкам парченцата от палачинката, но не слагам нито едно в уста. Сара прави същото.
Оставям вилицата. Сара също.
Разговорът около масата продължава, но аз не му обръщам внимание. Несъзнателно следя Сара, която повтаря всяко мое движение, въпреки че се старае да го прави дискретно.
Май ще се наложи през цялото това лято да бъда наставница. Мисля, че момичето трябва да бъде осведомено, че би трябвало да се храни, когато ѝ се яде, а не да се ръководи от това колко ям аз.
Старая се да изям още няколко хапки, макар че ми се повдига и се изнервям с всеки залък, който с усилие преглъщам.
За щастие, вечерята не продължава дълго. Най-много двайсетина минути. През цялото време Самсон не е казал нито дума. Никой, изглежда, не го приема като нещо необичайно. Надявам се, че той винаги е толкова мълчалив. Така ще бъде по-лесно да му обръщам по-малко внимание.
– Бея трябва да си купи някои неща от „Уолмарт“ – обявява Сара. – Може ли да отидем тази вечер?
Не искам да ходя тази вечер. Искам да спя.
Баща ми вади от портфейла си няколко стодоларови банкноти и ми ги подава.
Промених решението си. Искам да отида в „Уолмарт“.
– Можете да почакате до утре и да я заведеш в някой по-хубав магазин в Хюстън – предлага Алана.
– „Уолмарт“ е добре – казвам. – Не се нуждая от много неща.
– Купи един от онези телефони с предплатена карта, докато сте там – казва баща ми и ми подава още пари.
Очите ми се разширяват. Никога досега в живота си не съм имала толкова много пари. Навярно в момента държа в ръката си поне шестстотин долара.
– Ще ни закараш ли? – обръща се Сара към Маркос.
– Разбира се.
Внезапно вече не искам да ходя, ако това означава, че Маркос и Самсон ще дойдат с нас.
– Аз няма да идвам – казва Самсон, взема чинията си и я отнася до мивката. – Изморен съм.
Добре. Сега, след като Самсон няма да дойде, искам да отида.
– Не бъди невъзпитан – смъмря го Сара. – Идваш с нас.
– Да, идваш – присъединява се Маркос.
Виждам, че Самсон ме стрелва с поглед с крайчеца на окото си. Поне изглежда също толкова незаинтересован от мен, колкото аз от него. Сара се отправя към вратата.
– Отивам да нахлузя едни обувки – мърморя и се запътвам към горния етаж.