* * *
Очевидно на полуостров Боливар няма „Уолмарт“, което означава, че ще трябва да вземем ферибота до остров Галвестън. Това няма смисъл за мен. Трябва да вземеш ферибот от сушата до остров, за да пазаруваш. Това място е смущаващо.
От тук до там се стига с ферибот за приблизително двайсет минути. Щом Маркос паркира колата, всички слизат. Сара забелязва, че не съм отворила вратата си, и я отваря вместо мен.
– Ела, нека да отидем на горната палуба – предлага тя.
Прозвучава по-скоро като заповед, а не като покана.
Прекарваме тук по-малко от пет минути и Сара и Маркос вече са се измъкнали, оставяйки ме сама със Самсон. Става късно, навярно е около девет и половина, което означава, че фериботът е почти празен. Двамата се взираме във водата, преструвайки се, че няма нищо неловко в ситуацията. Но всъщност има, защото не ми хрумва какво да кажа. Аз нямам нищо общо с този тип. Той няма нищо общо с мен. Вече преживяхме два кофти сблъсъка, откакто пристигнах преди няколко часа. А това е с два повече, отколкото ми се нрави.
– Имам чувството, че те се опитват да ни сватосат – казва Самсон.
Стрелвам го с поглед, но той се взира във водата.
– Не е чувство, а факт.
Той кимва, но не казва нищо. Не знам защо изобщо го изтъкна. Може би за да няма недоразумение. Или може би идеята го забавлява.
– Просто за сведение, аз не се интересувам – уточнявам. – И не го казвам само наужким, като всъщност се надявам да ме преследваш, защото ми харесват игричките. Съвсем официално не се интересувам. Не само от теб, но от хората като цяло.
Той се подсмихва, но продължава да не ме поглежда. Сякаш зрителният контакт е под нивото му.
– Не помня да съм проявил интерес – студено заявява.
– Ти прояви интерес и затова го казвам. Просто за да сме наясно.
Той бавно извръща глава и очите му намират моите.
– Благодаря, че изясни нещо, което изобщо нямаше нужда от изясняване.
Мили боже, той наистина е готин. Въпреки че е гадняр.
Усещам как страните ми пламтят. Бързо отмествам поглед, не съм сигурна как да се измъкна от това. Всяка среща, която съм имала с него, беше унизителна, а аз дори не съм сигурна дали вината е негова, или моя.
Мисля, че е моя, задето позволих да се почувствам засрамена от него. Не може наистина да се почувстваш засрамен от някого, ако въобще не те е грижа за мнението му. Това означава, че някъде дълбоко в душата си ме е грижа какво мисли той.
Самсон се оттласква от перилото и се изправя. Аз съм висока за момиче. Един и седемдесет и осем, но дори и с този ръст той се извисява над мен. Сигурно е поне метър и деветдесет.
– В такъв случай, приятели – изрича той и пъхва ръце в джобовете си.
Аз сухо се изсмивам.
– Хора като теб не са приятели с хора като мен.
Самсон леко накланя глава.
– Това е малко предубедено.
– Казва го човекът, който предположи, че съм бездомна.
– Ти ядеше хляб от земята.
– Бях гладна. Ти си богат, не можеш да разбереш.
Той леко присвива очи, сетне отново се извръща към океана. Взира се толкова настоятелно, сякаш водната шир му говори. Дава му мълчаливи отговори на всичките му безмълвни въпроси.
Най-после загърбва и мен, и водата.
– Връщам се в колата.
Наблюдавам го как изчезва надолу по стълбите.
Не знам защо съм толкова отбранително настроена към него. В крайна сметка, ако той наистина е мислил, че съм бездомна, не бе проявил безразличие. Беше ми предложил пари. Навярно някъде в него все още има душа.
Може би аз съм бездушната в тази ситуация.
6
Слабо е да се каже, че се почувствах облекчена, когато Маркос и Самсон се разделиха с нас, щом пристигнахме в магазина. Бях в Тексас само от няколко часа, а по-голямата част от това време бях прекарала в компанията на Самсон.
– От какво друго се нуждаеш, освен от дрехи? – пита ме Сара, докато се мотаем из секцията за козметика.
– От всичко – отвръщам. – Шампоан, балсам за коса, дезодорант, четка за зъби, паста за зъби. Всички тези неща, които обикновено съм свикнала да задигам всяка събота от количките на чистачките.
Сара спира и се втренчва в мен.
– Това шега ли е? Аз все още не познавам чувството ти за хумор.
Клатя глава.
– Ние не можехме да си позволим най-необходимите тоалетни принадлежности. – Не знам защо съм толкова безцеремонно пряма с нея. – Понякога, когато си беден, се налага да си изобретателен.
Завивам по следващата пътека, а Сара ме настига след миг.
– Но нима Брайън не е плащал издръжка?
– Майка ми беше зависима. Никога не съм виждала и стотинка от онези пари.