Избърсвам устата си с ръкава на униформената ми риза от „Макдоналдс“. Сядам върху стъпалото, въпреки че дъждът продължава да се лее от безмилостното нощно небе.
Косата и дрехите ми са съвсем мокри. Както и лицето ми, но не от сълзи.
Мокро е от дъжда.
Мокри очи и сухо сърце.
Затварям очи и притискам длани към лицето си, опитвайки се да реша дали безчувствеността ми е заради начина, по който съм отгледана, или съм се родила сбъркана.
Чудя се кой начин на отглеждане е по-лош за един човек. Такъв, при който си закрилян и обичан до такава степен, че нямаш представа колко жесток може да бъде светът, докато не стане твърде късно да придобиеш умения за оцеляване и справяне, или да израснеш в дом като моя. Най-уродливият вариант на семейство, където оцеляването и справянето с живота е единственото, което научаваш.
Преди да стана достатъчно голяма, за да работя и да изкарвам пари, за да си купя храна, имаше много нощи, когато съм лежала будна, неспособна да заспя, защото стомахът ме боли и ме присвива от глад. Джанин веднъж ми каза, че ръмженето, идещо от стомаха ми, било на изгладняла котка, която живеела в мен, и котката щяла да ръмжи, ако не я нахраня с достатъчно храна. Всеки път след това, когато бях гладна, си представях, че тази котка търси нещо за ядене в празния ми стомах. Страхувах се, че ще изяде вътрешностите ми, ако не я нахраня, затова понякога се тъпчех с разни неща, които не бяха за ядене, само за да утоля глада на котката.
Веднъж Джанин ме остави сама толкова дълго, че изядох старите обелки от банани и черупките на яйцата от боклука. Дори се опитах да изям няколко хапки от пълнежа на възглавницата на кушетката, но бяха прекалено твърди, за да ги преглътна. По-голяма част от детството си прекарах изплашена до смърт, че съм изяждана бавно отвътре от онази освирепяла от глад котка.
Не знам дали някога тя е отсъствала за повече от един ден, но на едно малко дете времето изглежда безкрайно дълго, когато е само.
Помня как тя се прибираше, препъвайки се през вратата, стоварваше се върху кушетката и оставаше така с часове. Аз заспивах, свита на топка в другия край на леглото, прекалено изплашена, за да я оставя сама.
Но на сутринта след пиянското ѝ завръщане се събуждах и я заварвах да приготвя закуска в кухнята. Невинаги беше традиционна закуска. Понякога беше яхния от грах, друг път яйца или претоплена пилешка супа от консерва.
Бях на около шест, когато започнах да наблюдавам как си служи с печката през тези сутрини, за да знам как да си сготвя следващия път, когато тя изчезне.
Питам се колко ли шестгодишни деца се учат сами как да се оправят с готварската печка, защото вярват, че ако не могат, ще бъдат изядени живи от гладната котка, обитаваща вътрешностите им.
Предполагам, че е въпрос на късмет. Повечето деца имат родители, които ще им липсват, когато умрат. А ние, останалите, имаме родители, които стават по-добри родители, когато умрат.
Най-хубавото нещо, което майка ми някога е правила за мен, е да умре.
* * *
Бъз ми каза да седна в полицейската му кола, за да не стоя на дъжда и да не бъда в караваната, докато прибираха тялото. Наблюдавах вцепенено, докато я изнасяха на носилка, покрита с бял чаршаф. Сложиха я отзад в микробуса на съдебния лекар. Дори не си направиха труда да я отведат с линейка. Нямаше смисъл. Почти всички под петдесет години, които умират в този град, умират от пристрастяване.
Дори няма значение от какъв вид – накрая всички са мъртви.
Притискам буза до стъклото на прозореца на колата и се опитвам да гледам към небето. Тази вечер няма звезди. Дори не мога да видя луната. От време на време проблясва светкавица, осветявайки надвисналите като гроздове черни облаци.
Много подходящо.
Бъз отваря задната врата и се привежда. Дъждът вече е намалял до ръмеж, затова лицето му е мокро, но има вид, сякаш е покрито с капчици пот.
– Искаш ли да те закарам някъде? – пита той.
Клатя глава.
– Искаш ли да се обадиш на някого? Можеш да използваш мобилния ми телефон.
Отново клатя глава.
– Ще се оправя. Мога ли вече да си вляза вътре?
Не знам защо действително искам да се върна в караваната, където майка ми е поела последния си дъх, но в момента нямам по-примамлива възможност.
Бъз отстъпва настрани и разтваря чадър, въпреки че дъждът е намалял, а аз вече съм мокра до кости. Остава на крачка зад мен и държи чадъра над главата ми, докато вървя към караваната.