– Кои са ти любими?
Сара сочи към бял плик с мини шоколадови понички.
– Онези.
Грабвам плика от рафта и го отварям. Измъквам една поничка, напъхвам я в устата си и ѝ подавам плика.
– Ще ни трябва и мляко – добавям с пълна уста.
Сара ме зяпа, сякаш съм откачила, но ме следва до секцията с млечните продукти. Грабвам две кутийки с шоколадово мляко, после соча към празното място до рафта с яйцата. Приближавам количката, сядам на пода и се облягам на дългия хладилен рафт, върху който са подредени яйцата.
– Сядай – подканвам я.
Тя се озърта за миг, сетне бавно се отпуска на пода до мен. Подавам ѝ едната кутия с шоколадово мляко.
Отварям моята и отпивам яка глътка, после лапвам още една поничка.
– Ти си луда – прошепва Сара и най-накрая се осмелява да вземе една поничка.
Свивам рамене.
– Има тънка граница между това да си луд и гладен.
Тя отпива от шоколадовото си мляко, после обляга глава на рафта.
– Мили боже! Това е божествено!
Протяга крака и двете седим мълчаливо, докато похапваме понички и зяпаме купувачите, които ни хвърлят странни погледи.
– Съжалявам, ако съм те засегнала с нещо, което съм казала за теглото ти – промърморва по някое време Сара.
– Не си. Просто не ми харесва да гледам как се сравняваш с мен.
– Трудно е да не го правя. Не ми помага и това, че прекарвам цялото лято на плажа. Постоянно се сравнявам с всяко момиче в бикини.
– А не би трябвало – заявявам аз. – Но те разбирам. Все пак е странно, нали? Защо хората съдят за другите само по това колко са мършави?
Пъхвам поредната поничка в уста, за да престана да дрънкам.
– Амин – промърморва Сара точно преди да отпие още една глътка от шоколадовото си мляко.
Един служител на магазина приближава и спира пред нас, когато ни вижда да седим на пода и сладко да похапваме.
– Ще платим всичко – уверявам го и небрежно махвам с ръка. Той поклаща глава и отминава.
Помежду ни отново се възцарява мълчание, преди Сара отново да заговори:
– Наистина бях много нервна, преди да се запознаем. Страхувах се, че ме мразиш.
Засмивам се.
– Че аз до днес изобщо не подозирах за съществуването ти!
Думите ми като че ли обиждат Сара.
– Баща ти никога ли не ти е говорил за мен?
Клатя глава.
– Не защото се е опитвал да скрие факта, че съществуваш. Ние просто... ние не поддържаме отношения. Въобще. Почти не сме разговаряли, откакто той се е оженил. Всъщност дори забравих, че е женен.
Сара има вид, сякаш се кани да каже нещо, но в този миг ни прекъсват.
– Вие двете добре ли сте? – пита Маркос.
Вдигаме глави и откриваме, че Самсон и Маркос местят погледи от едната към другата.
Сара вдига кутията с шоколадовото си мляко.
– Бея ми каза да престана да се вманиачавам на тема моето тегло и ме изкуши да се тъпча с вредна храна.
Маркос се смее и посяга към плика с поничките.
– Бея е права. Ти си съвършена.
Самсон не откъсва очи от мен. Той никога не се усмихва като Маркос. Маркос сякаш винаги е усмихнат.
Сара се надига от пода и ми помага да стана.
– Да вървим.
7
Натоварваме всичко в багажника, с изключение на телефона с предплатената карта. Опитвам се да разбера как работи, но в колата е тъмно и ми е трудно да прочета упътването. Дори не знам как да го включа.
Още се мъча с него, когато Самсон се обажда:
– Имаш ли нужда от помощ?
Поглеждам към него. Той протяга ръка. Подавам му кутийката и той осветява упътването със своя телефон.
Все още се занимава с него, когато Маркос паркира колата на ферибота.
– Идваш ли? – пита ме Сара и отваря вратата си.
Соча към телефона в ръцете на Самсон.
– След секунда. Той настройва телефона ми.
Сара се ухилва, преди да затвори вратата, сякаш настройването на телефона ми от Самсон ще прерасне в лятна свалка. Ненавиждам това, че си го е поставила за цел. Действително не се интересувам от някой, който толкова малко се интересува от мен.
Самсон трябва да набере някакъв номер, за да приключи с настройката, но апаратът му съобщава, че трябва да изчака две минути, преди телефонът да се активира.
Две минути не изглеждат толкова дълго време, но на мен ми се струват цяла вечност. Зяпам през прозореца, опитвайки се да не обръщам внимание на смълчаното напрежение, надвиснало помежду ни.
Чувствам се толкова невероятно неудобно, че само след десет секунди ми се иска той да каже нещо.
След двайсет секунди започвам да се изнервям, затова изтърсвам първото, което ми идва наум:
– Защо ме снимаше днес на ферибота?
Поглеждам към него. Той е облегнал лакът на извивката на вратата под прозореца. Леко глади с пръсти долната си устна, но ги отдръпва, когато забелязва, че се взирам в него. Свива ги в юмрук и потропва по стъклото.