– Заради начина, по който гледаше океана.
Отговорът му се обвива като панделка около гръбнака ми.
– И как го гледах?
– Сякаш го виждаш за пръв път.
Намествам се на седалката, внезапно смутена от това как думите му ме погалват като коприна.
– Вече погледна ли ги? – пита той.
– Да погледна какво?
– Снимките.
Клатя отрицателно глава.
– Добре. Когато ги видиш, можеш да изтриеш това, което не ти харесва, но наистина бих искал да ми върнеш картата памет. Там има други снимки, които ми се ще да запазя.
Кимвам.
– Какви други снимки правиш? Освен на момичета по фериботите?
Той се усмихва.
– Най-вече пейзажи. Снимам океана. Изгревите. Залезите.
Припомням си залеза отпреди малко и си мисля, че той навярно ме е снимал на този фон. Ще видя дали мога да взема назаем компютъра на Сара и ще прегледам всичко, което е записано на картата памет. Сега съм любопитна.
– Тази вечер залезът наистина беше много красив.
– Почакай да видиш утре изгрева от балкона си.
– Ами аз не ставам толкова рано – засмивам се.
Самсон свежда поглед към телефона ми след звуковия сигнал за край на настройката.
– Искаш ли да запиша някои номера?
Отваря контактите в своя телефон и избира името на Сара.
– Разбира се.
Въвежда номера на Сара, после на Маркос. Накрая своя. Прави още няколко неща на телефона и накрая ми го подава.
– Имаш ли нужда от ръководство?
Поклащам глава.
– Една приятелка у дома има същия. Ще се справя.
– Къде е това у дома?
Въпросът е лесен, но кожата ми пламва. Това е въпрос, който задаваш на човек, когото искаш да опознаеш по-добре.
Прокашлям се.
– Кентъки – отвръщам. – Ами ти откъде си?
Той мълчаливо задържа за миг погледа си върху мен. После го извръща и хваща дръжката на вратата, сякаш започването на разговор с мен е нещо, за което мигом съжалява.
– Ще изляза на чист въздух – казва и отваря вратата.
Затваря я и се отдалечава от колата.
Навярно би трябвало да се почувствам обидена от реакцията му, но не съм. Облекчена съм. Искам той да бъде също толкова незаинтересован от мен, колкото съм аз от него.
Или поне също толкова незаинтересован, колкото се опитвам да бъда.
Свеждам поглед към телефона си и добавям номера на Натали. Тя е една от малкото приятелки, които имам у дома, и от снощи искам да говоря с нея. Сигурна съм, че майка ѝ й е казала, че моята майка е умряла, и тя навярно се е поболяла от тревога, задето няма представа къде съм. Откакто Натали замина за колежа, ни е трудно да поддържаме връзка, защото аз нямам телефон. Това е важен фактор да нямам много приятелки. Трудно е да общуваш с хората, когато нямаш достъп до съвременните технологии.
Слизам от колата и отивам до едно празно място на ферибота, за да се обадя. Извръщам се с лице към водата, набирам номера ѝ и чакам, докато звъни.
– Ало?
Издишам облекчено, когато чувам гласа ѝ. Най-после нещо познато.
– Здрасти.
– Бея? Мамка му, едва не умрях от притеснение. Чух какво се е случило, много съжалявам.
Гласът ѝ е толкова висок. Опитвам се да намаля звука на микрофона, но върху екрана се виждат само номера. Оглеждам се, но наблизо няма никой, затова заглушавам телефона с ръка, за да не обезпокоя случайно някой наоколо.
– Бея? Ало?
– Тук съм, съжалявам.
– Къде си?
– В Тексас.
– Защо, по дяволите, си в Тексас?
– Баща ми се е преместил да живее тук. Реших, че мога да остана при него през лятото. Как е в Ню Йорк?
– Различно – отвръща тя. – В добрия смисъл. – Замълчава, преди да продължи: – Боже, още не мога да повярвам, че Джанин е мъртва. Сигурна ли си, че си добре?
– Да. Плаках яко един-единствен път, но сякаш... не знам. Може би съм увредена.
– Все едно. Тя беше най-лошата майка, която някога съм срещала.
Ето защо толкова харесвам Натали. Тя винаги казва това, което мисли. Малцина са толкова искрени като нея.
– Ами баща ти? Нали от доста години не си го виждала? Кофти ли ти е?
– Да. Сигурно сега, когато съм голяма, е още по-кофти. Но той живее в къща на плажа, което е супер. Обаче е женен. Има доведена дъщеря.
– „Да“ за къщата на плажа, но, о, не! Доведената сестра? На твоите години ли е?
– Около година по-голяма. Казва се Сара.
– Звучи като руса и красива.
– Такава е.
– Харесваш ли я?
Замислям се за миг.
– Все още не съм сигурна какво да мисля за нея. Имам чувството, че може да се окаже „момиче от съблекалнята“.