– Уф. Тези са най-гадните. Има ли поне готини момчета?
Точно когато Натали задава този въпрос, с ъгълчето на окото съзирам нещо, което привлича вниманието ми. Извръщам глава и виждам, че Самсон върви към мен. Гледа ме, сякаш е чул края на разговора. Стискам зъби.
– Не. Няма готини момчета. Но, хей, трябва да вървя. Запомни номера ми.
– Добре, ясно.
Слагам край на разговора и стискам телефона в ръка. Кълна се в Бога, че той винаги цъфва в най-неподходящите моменти.
Приближава още две крачки към мен и се обляга на перилото. Присвива очи и ме поглежда с любопитство.
– Какво означава „момиче от съблекалнята“?
Яд ме е, че е чул това. Наистина харесвам Сара. Не знам защо го казах на Натали.
Въздъхвам и се извъртам, облягайки гръб на перилото.
– Така наричах злобарките в училище.
Самсон кимва, сякаш обмисля отговора ми.
– Знаеш ли... Когато Сара разбра, че ще идваш, тя се премести в стаята за гости. Искаше ти да имаш по-хубавата стая.
С тези думи се отдръпва от перилото, заобикаля ме и се насочва към колата.
Аз се обръщам, притискам длани към лицето си и изпъшквам.
Никога досега в живота си не съм се излагала толкова много пред друг човек, а го познавам само от половин ден.
8
Вече е късно, когато се връщаме у дома, и аз прибирам новите си придобивки. Меко казано, последните двайсет и четири часа бяха доста изтощителни. Аз съм напълно скапана. Може би мъката най-сетне ме сграбчва. И макар че със Сара си поделихме цял плик с шоколадови понички, аз все още съм гладна.
Отивам в кухнята и заварвам баща ми да седи край масата, лаптопът е отворен и пред него са разпръснати няколко книги. Когато чува стъпките ми, вдига глава.
– Здравей – поздравява ме и се изправя на стола.
– Здрасти. – Соча към шкафа. – Само ще взема нещо за хапване.
Отварям вратата на шкафа и грабвам пликче с чипс. Затварям го с намерението да се промъкна обратно в стаята си, но баща ми има други планове.
– Бея – подхваща той, когато достигам долното стъпало. – Разполагаш ли с минутка?
Неохотно кимвам. Връщам се при масата и се настанявам срещу него. Вдигам коляно и го опирам до ръба на масата, опитвайки да изглеждам небрежно. Той се обляга назад на стола и потрива брадичка, като че ли се готви да каже нещо, което ще е малко неудобно.
Дали е чул за майка ми? Не знам дали поддържа връзка с други хора в града, освен с мен, затова нямам представа как би разбрал.
– Извинявай, че не дойдох на дипломирането ти.
О. Това е за неговата персона. Взирам се за секунда в него, после отварям пликчето с чипс. Свивам рамене.
– Няма нищо. Пътят е дълъг за човек със счупен крак.
Той стисва устни, накланя се напред и подпира лакти на масата.
– За това, също.
– Не ми пука, татко. Наистина. Всички лъжем, за да се измъкнем от неща, които не искаме да направим.
– Не че не съм искал да бъда там – възразява той. – Аз просто... не мислех, че ти искаш да съм там.
– Защо няма да искам да си там?
– Просто през последните няколко години останах с впечатлението, че ме избягваш. Не те обвинявам. Не мисля, че съм бил много добър баща за теб.
Поглеждам към пликчето с чипс и го разтърсвам.
– Не си бил.
Нехайно дъвча още едно резенче, като че ли току-що не съм изрекла най-лошата обида, която едно дете може да нанесе на един родител.
Баща ми се намръщва и отваря уста, за да отговори, но в този момент Сара нахлува в кухнята, кипяща от енергия за това време на нощта.
– Бея, иди да си облечеш банския, отиваме на плажа.
Баща ми изглежда облекчен от прекъсването. Насочва вниманието си към компютъра. Аз ставам и лапвам още един чипс.
– Какво има на плажа?
Сара се смее.
– Плажът е на плажа. Това е всичко, от което се нуждаеш. Тя отново е облякла горнището на бикините и шорти.
– Наистина съм изморена – оправдавам се аз.
Сара върти очи.
– Само за час и после можеш да си лягаш.
* * *
Когато подминаваме дюните, се скапвам още повече. Надявах се, че ще има повече хора и аз ще мога да стана невидима, но изглежда, по-раншната тълпа се е разпръснала и единствените двама души, които са останали, са Самсон и Маркос. Освен хората, които плуват във водата.
Маркос седи край огъня, но Самсон седи сам на няколко метра настрани и е зареял поглед в тъмния океан. Знам, че чува приближаването ни, но не се извръща, за да ни погледне. Или е потънал в мисли, или нарочно се стреми да не ми обръща внимание.
Ще се наложи да открия начин да се чувствам непринудено в неговото присъствие, щом така ще бъде това лято – той винаги да се мотае наоколо.