Около огъня има шест шезлонга, но върху два от тях са метнати кърпи, а върху страничните облегалки са оставени бири, така че явно са заети. Сара сяда до Маркос, а аз се настанявам на един от последните два свободни шезлонга.
Сара поглежда към водата, където плуват двама души.
– Това там Кейдънс с Бо ли е?
– Аха – равнодушно отвръща Маркос. – Мисля, че утре си заминава.
Сара извърта очи.
– Нямам търпение. Ще ми се да вземе и Бо със себе си.
Нямам представа кои са Бо и Кейдънс, но изглежда, Сара и Маркос не си падат по тях.
Опитвам се да не зяпам Самсон, но е трудно. Той е на около три метра от мен, обгърнал коленете си с ръце и наблюдава как вълните се разбиват в брега. Яд ме е на себе си, че се чудя за какво си мисли той, но сигурно мисли за нещо. Това предизвиква взирането в океана. Мисли. Много мисли.
– Да отидем да поплуваме – предлага Сара, изправя се и изхлузва шортите си. Поглежда ме. – Идваш ли?
Клатя глава.
– Вече си взех душ.
Сара улавя ръката на Маркос и го издърпва от шезлонга. Той я сграбчва в прегръдките си и я повлича към водата. Писъците на Сара прекъсват транса на Самсон. Той става и изтръсква пясъка от шортите си. Обръща се, за да се върне при огъня, но не ми убягва, че за кратко застива, когато забелязва, че седя сама.
Аз не откъсвам очи от Сара и Маркос само защото няма къде другаде да гледам. Със сигурност не искам да гледам към Самсон, докато идва към мен. Все още ме е срам от онази част от телефония ми разговор, която по-рано той бе дочул. Не искам той да мисли, че мразя Сара, защото това не е вярно. Аз просто не я познавам достатъчно добре. Но това, което той бе чул, навярно е прозвучало по-лошо, отколкото в действителност беше.
Самсон тихо сяда на шезлонга си и се заглежда в огъня, без да си даде труд да ме заговори. Оглеждам се. Заобиколени сме от невероятен простор и аз се чудя как при все това имам чувството, че се задушавам.
Бавно поемам дъх и внимателно го издишвам, преди да заговоря:
– Не мислех наистина онова, което казах по-рано. За Сара.
Самсон ме измерва със спокоен поглед.
– Добре.
Това е всичко, което изрича.
Тръсвам глава и се извръщам, но не преди той да забележи как завъртам очи при неговия отговор. Не знам защо, но дори когато защитава приятелите си, той се държи като надменен кучи син.
– Какво не е наред? – пита той.
– Нищо.
Облягам се назад в шезлонга и поглеждам небето. Всичко, шепна на себе си.
Самсон вдига пръчката, захвърлена върху пясъка до шезлонга му. Започва да ръчка огъня, но нищо повече не продумва. Накланям глава надясно и оглеждам къщите около плажа. Тази на Самсон е най-хубавата. По-модерна. Стените са боядисани в ослепително бяло с наситено черни первази, с разчупена фасада и много прозорци. Но изглежда студена и неприветлива в сравнение с къщата на Алана и баща ми.
И самотна, като че ли той е единственият, който я обитава.
– Ти сам ли живееш в къщата?
– Всъщност не я смятам за своя къща, но, да, аз съм единственият там.
– Къде са родителите ти?
– Не са тук – отвръща той.
Отговорите му са кратки не защото е срамежлив. Той определено не е срамежлив. Чудя се дали разговаря така с всички други, или само с мен.
– В колежа ли си? – питам аз.
Той клати глава.
– Вземам свободна година.
Засмивам се под нос. Нямах намерение да го правя, но отговорът му е толкова далече от моята реалност.
Той повдига вежда, мълчаливо питайки защо се смея на отговора му.
– Когато си беден и пропускаш една година след завършване на гимназията, просто захвърляш цялото си бъдеще на бунището – обяснявам му аз. – Но ако си богат, да пропуснеш една година, се смята за много шик. Дори са му измислили изискано име.
Той се втренчва за миг в мен, но нищо не казва. Ще ми се да продупча дупка в главата му, за да се излеят мислите му. Но съществува риск да не ми харесат.
– И каква е ползата от свободната година? – продължавам да дълбая.
– Предполага се, че ще прекараш годината, търсейки себе си. Изрича последното с нотка на сарказъм.
– И постигна ли го? Намери ли се?
– Никога не съм бил изгубен – изтъква събеседникът ми. – Не съм прекарал моята свободна година, обикаляйки Европа с раница на гърба. Прекарах я в стопанисване на къщите, които баща ми дава под наем. Не е много шик.
Звучи малко обидено, но аз бих дала всичко, за да ми плащат да живея в хубава къща на плажа.
– Колко къщи притежава семейството ти тук?
– Пет.
– И ти живееш в пет плажни къщи?
– Не във всички едновременно.
Мисля, че май току-що той леко се усмихна. Не съм сигурна. Би могло да е сянка от пламъците.