Начинът ни на живот е толкова невероятно различен, а ето ни двамата тук, седим на един и същи плаж, пред един и същи огън. Опитваме се да водим разговор, който да не подчертава колко много светове ни разделят. Но всъщност ни делят толкова много светове, че дори не сме в една и съща вселена.
Ще ми се поне един ден да бъда в главата му. В главата на който и да е богаташ. Как гледат те на света? Как Самсон гледа на мен? За какво се тревожат богатите, щом не им се налага да се тормозят за пари?
– Какво е да си богат? – питам го аз.
– Вероятно не много по-различно от това да си беден. Просто имаш повече пари.
Това е толкова смешно, че дори не се засмивам.
– Само един богат човек може да го каже.
Той пуска пръчката на пясъка и се обляга назад в шезлонга. Извръща глава и вперва очи в моите.
– Какво е да си беден тогава?
Усещам как стомахът ми се присвива, когато той ми връща моя въпрос, но преобърнат. Въздъхвам, питайки се дали да бъда честна с него.
Би трябвало. Изрекох прекалено много лъжи през последните двайсет и четири часа, че съдбата със сигурност ще ме накаже. Втренчвам се в огъня пред нас, докато му отговарям:
– Ние не получавахме социалните помощи за храна, защото майка ми никога не беше достатъчно трезва, за да подаде нужните документи. Никога не сме имали кола. Има деца, които израстват, без никога да се тревожат за храна, и деца, чиито семейства живеят на правителствени социални помощи поради различни причини, а има и деца като мен. Такива, които изпадат през ситото на социалната система. Такива, които се научават всячески да оцеляват. Които, като пораснат, нито за секунда не се замислят дали да вземат парче захвърлен върху ферибота хляб, защото това е нормално. Това е вечеря.
Челюстта на Самсон се стяга, когато се втренчва в мен. Помежду ни за секунда се възцарява тишина. Той почти изглежда виновен, но после отклонява поглед от мен и отново го забива в пламъците.
– Съжалявам, задето казах, че не е по-различно. Беше повърхностно.
– Ти не си повърхностен – тихо отронвам. – Повърхностните хора не се взират толкова надълбоко в океана като теб.
Погледът на Самсон отново се приковава в мен, докато го изричам. Очите му леко се променят – присвиват се. Потъмняват. Той прокарва ръка през лицето си и промърморва:
– Мамка му.
Не знам защо го казва, но усещам как настръхвам. Като че ли той някак си е проумял нещо за мен.
Не мога да го попитам за това, защото зървам момичето и момчето да излизат от водата и да се запътват към нас. Кейдънс и Бо.
Когато приближават, осъзнавам, че това е момичето, което по-рано Самсон целуваше в кухнята си. Тя ме гледа, докато върви към нас. Колкото повече приближава, толкова по-красива изглежда. Не сяда на шезлонг; настанява се право в скута на Самсон. Взира се в мен, сякаш очаква да реагирам на факта, че използва Самсон като личен стол, но аз много добре умея да прикривам чувствата си.
Защо изобщо имам някакви чувства?
– Коя си ти? – пита ме Кейдънс.
– Бея. Аз съм заварената сестра на Сара.
От начина, по който ме обхожда с поглед, разбирам, че тя определено е „момиче от съблекалнята“. Обвива ръце около Самсон, като че ли той ѝ принадлежи. Самсон просто изглежда отегчен или потънал в мисли. Бо, който току-що е излязъл от водата с Кейдънс, сяда до мен, след като грабва една бира.
Вторачва се в краката ми, после бавно плъзга поглед нагоре по тялото ми, докато накрая впива очи в моите.
– Аз съм Бо – представя се с нахакана усмивка и протяга ръка.
Аз я разтърсвам, но в този момент се появяват Сара и Маркос, които се връщат от плуване. Тя простенва, когато вижда вниманието, с което ме дарява Бо.
– Бея е сгодена и скоро ще се омъжва – заявява Сара. – Не си губи времето.
Бо свежда очи към ръката ми.
– Не виждам пръстен.
– Защото диамантът е прекалено голям и тежък за нея, за да го разнася по цял ден – отсича моята полусестра.
Бо се навежда към мен и самодоволно се подхилва.
– Тя лъже, защото ме мрази.
– Виждам.
– Откъде си?
– Кентъки.
– За колко време си тук.
– За лятото, навярно.
Той се ухилва по-широко.
– Супер. Аз също. Ако ти стане скучно, аз живея ето...
Вдига ръка, за да посочи къщата си, но млъква, защото Сара сега стои пред нас.
Тя грабва ръката ми.
– Ела, Бея. Да си вървим у дома.
Изпитвам облекчение. Поначало не исках да идвам тук.
Изправям се, а Бо извърта очи и вдига отбранително ръка.
– Ти винаги съсипваш забавлението ми, Сара.
Сара се накланя и целува Маркос за довиждане. Хвърлям поглед към Самсон. Виждам единствено ръката му, отпусната върху бедрото на Кейдънс. Извръщам се, за да си тръгна със Сара, но в този миг Самсон среща погледа ми. Взира се настойчиво в мен и аз усещам пърхане в гърдите. Отмествам очи и повече не поглеждам назад, докато вървя след Сара.