– Какво не му е наред на Бо? – питам, докато крачим към къщата.
– Неподходящ е във всяко едно отношение. Моля те, не му обръщай внимание, това е последното, което този тип заслужава.
Трудно е да обърна внимание на когото и да било, когато Самсон е наблизо.
Със Сара подминаваме дюните и всичко в мен крещи да го погледна за последно, но не го правя.
– Ами момичето? Кейдънс?
– Не се тревожи – махва Сара. – Тя утре си заминава и Самсон ще бъде свободен.
Засмивам се.
– Аз не чакам на опашката.
– Може би така е по-добре – заявява Сара, когато приближаваме до дома ѝ. – Самсон заминава за Военновъздушната академия в края на лятото. Колкото и да се надявах да ви събера, ще е гадно, ако се влюбиш в него точно преди той да замине.
Спирам на стълбите, когато го казва, ала тя не забелязва, защото е пред мен. Но думите ѝ ме удивяват. Той не е споменал какво ще прави, след като свободната му година изтече. Не знам защо, но не очаквах, че ще постъпи в армията.
Когато влизаме в къщата, всички светлини са изгасени.
– Искаш ли да останеш и да гледаме филм?
– Изморена съм. Може би утре вечер?
Тя сяда на дивана и грабва дистанционното. Отпуска глава на облегалката и ме поглежда от долу нагоре.
– Радвам се, че си тук, Бея.
Включва телевизора и повече не ми обръща внимание, но думите ѝ ме карат да се усмихна.
Вярвам ѝ, когато каза, че се радва, задето съм тук. Това ме кара да се чувствам добре. Не се случва много често някой да се радва на присъствието ми. Или дори да ме забележи.
Когато се озовавам в стаята си, затварям вратата и я заключвам.
Отивам до балконската врата и я отварям. Докато заспивам тази вечер, искам да слушам шума на океана. Но искам и да видя какво прави Самсон.
Маркос и Бо все още седят край огъня. Кейдънс се е отдалечила от групата в обратна посока на къщата на Самсон.
Самсон прекосява дюната, запътен към дома си. Сам.
Защо това ме прави щастлива?
Не желая той да ме забележи, затова се отдръпвам навътре в стаята и затварям вратата на балкона.
Преди да се сгуша в леглото, изваждам снимката на майка Тереза от найлоновата торба и я слагам върху скрина. Изглежда не на място в тази красива стая, но това ме кара да се чувствам още по-щастлива, че я взех със себе си. Нужно ми е късче от дома, което да ми напомня, че тази стая, тази къща и този град не са моят истински свят.
9
Какъв, по дяволите, е този звук?
Притискам длан към ухото си, объркана от шума, който ме изтръгва от чудесния дълбок сън. Идва някъде от другия край на стаята. Отварям очи и повдигам глава от възглавницата. Шумът се усилва. Поглеждам навън и съзирам бледа светлина. Хоризонтът е сив, сякаш светът все още не се е събудил.
Изпъшквам и отмятам завивката, за да установя източника на шума. Като че ли идва откъм скрина, затова се затътрям натам.
Това е новият ми телефон. Разтърквам очи, за да прочета екрана. Часът е едва 5,59.
Алармата на телефона е включена. Свети надпис: Иди да наблюдаваш изгрева.
Само това предупреждение.
Изключвам алармата и в стаята отново става тихо. Поглеждам зад себе си, към балкона.
Самсон.
По-добре да си струва.
Грабвам пухената завивка и се загръщам с нея. Излизам на балкона и поглеждам към балкона на Самсон. Празен е.
Сядам на един от столовете и притеглям завивката до брадичката си. Впервам поглед към тъмния хоризонт. На изток, където проблясва съвсем тъничка нишка сребриста светлина, слънцето наднича над океана. На север небето е тъмно и само понякога го прорязват ослепителни светкавици. Изглежда, сякаш се надига буря, заплашваща да погълне светлината.
Седя на балкона и се взирам в слънцето, което бавно озарява полуострова, заслушана в шума на прибоя. В далечината прогърмява гръмотевица, докато чайките пищят наблизо.
От няколко минути съм в пълен транс, когато вятърът започва да се надига. Яркият изгрев бавно потъмнява с приближаването на бурята. Небесата поглъщат всеки цветен нюанс, опитващ се да пробие, и не след дълго всичко потъва в мътна сивота.
Тогава руква дъждът. Аз съм защитена от покрива над балкона, а и вятърът все още не е много силен, затова оставам навън и наблюдавам как светът, започнал само преди петнайсет минути да се пробужда с надежда, сега бавно се обгръща в мрак.
Чудя се дали Самсон е знаел, че днес заедно с изгрева ще връхлети буря. Отправям поглед към неговата къща и го виждам да стои на прага, облегнат на рамката на вратата, с чаша кафе в ръка. Не гледа към дъжда, нито към океана, нито към небето.