– Аз съм – подвиква Сара. – Може ли да вляза?
– Разбира се.
Вече седя на леглото, облегната на таблата. Сара пропълзява в леглото и се настанява до мен. Ухае на канела.
– По-добре ли се чувстваш?
Кимвам и се насилвам да се усмихна.
– Аха, малко по-добре.
– Добре. Дъждът най-после спря. Искаш ли по-късно да отидем на плажа?
– Не знам. Мислех си, че може би не е зле да си потърся работа за през лятото. Налага се да събера пари за колежа.
Сара се разсмива.
– Не. Наслаждавай се на последното си лято, преди зрелостта да почука на вратата ти. Възползвай се от всичко това – додава и махва с ръка към всичко наоколо.
Тя е толкова весела и жизнерадостна, а аз все още съм във вчерашното мрачно настроение. В момента очевидно липсва хармония помежду ни. Сара го забелязва, защото усмивката ѝ помръква и присвива очи насреща ми.
– Добре ли си, Бея?
Усмихвам се, но това ми струва прекалено много усилия и усмивката ми се стопява като въздишка.
– Не знам. Всичко това просто е... някак странно за мен.
– Кое?
– Да бъда тук.
– Искаш ли да се върнеш у дома?
– Не.
Дори не знам къде е домът ми в момента, но не го изричам на глас. Все едно съм в задънена улица и чувството е странно. Потискащо.
– Тъжна ли си? – пита тя.
– Мисля, че да.
– Мога ли да направя нещо за това?
Клатя глава.
– Не.
Тя се претъркулва настрани, подпирайки главата си с ръка.
– Трябва да те измъкнем от това униние. Да не би да си нещастна, защото се чувстваш чужда в тази къща?
Кимвам. Наистина тук се чувствам не на място.
– Навярно донякъде е заради това.
– Тогава се налага да се сприятелим по-бързо. – Тя се излята по гръб. – Нека се опознаем една друга. Питай ме нещо.
Аз действително искам да узная повече за нея, затова отново облягам глава на таблата и се замислям.
– Разбираш ли се с майка си?
– Да. Аз я обичам, тя е най-добрата ми приятелка. Щастливка.
– Къде е баща ти?
– Той живее в Далас. Те се разведоха преди пет години.
– Виждаш ли се с него?
– Да – кимва Сара. – Той е добър баща. Също като твоя.
При тази забележка някак си успявам да запазя невъзмутимо изражение.
Тя има двама добри родители и втори баща, който, изглежда, я познава по-добре, отколкото познава собствената си дъщеря. Надявам се, че не приема това за даденост.
Сара не е имала труден живот. Това си личи само като я погледна. Тя все още е изпълнена с надежди.
– Кое е най-лошото нещо, което някога ти се е случвало? – питам я аз.
– Разводът на родителите ми наистина беше тежък за мен – признава тя.
– Кое е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало?
– Маркос – усмихва се тя.
– От колко време сте заедно?
– От началото на пролетта.
– Само толкова?
– Аха, само няколко месеца. Но мога да заложа живота си, че един ден ще се оженим.
– Не го прави.
– Да не се омъжвам за него? – пита тя и се обръща по корем.
– Не залагай живота си за това. Познаваш го едва от няколко месеца.
Тя отново засиява в усмивка.
– О, не смятам да е толкова скоро. Ще почакаме, докато завършим колежа. – Продължава да се усмихва, когато добавя: – Смених колежа, за да бъда по-близо до него.
– И той ли учи в колеж?
– Да, той следва моден дизайн в университета в Хюстън. И втора специалност „Бизнес администрация“.
– Той е моден дизайнер?
Тя кима.
– Иска да създаде модна линия дрехи, наречена „Хиспаник“.
– Това обяснява надписа на тениските.
– Да, много е находчиво. Маркос е роден в Чиапас2, затова възнамерява да дари част от приходите си, за да помогне на борбата с бедността там, ако някога модната му линия пожъне успех. Вероятно има пет хиляди последователи в инстаграм.
– Това добре ли е? Не знам много за социалните медии.
– По-добре, отколкото да нямаш пет хиляди последователи. – Сяда на леглото и кръстосва крака. Движи се прекалено много. Ще ми се да имах поне половината от енергията ѝ. – Може ли да ти задам един въпрос?
Кимвам.
– Аз ти зададох около десет, така че е напълно справедливо.
– Какво те прави щастлива?
Изражението на лицето ѝ прелива от искрено любопитство.
Трябва да отместя поглед, преди Сара да види моето собствено изражение, защото, честно казано... не знам какво ме прави щастлива. Самата аз съм любопитна за това. Прекарала съм по-голямата част от живота си, опитвайки се да оцелея; никога не съм се замисляла за нещата отвъд това.
Да се сдобия с храна, ме прави щастлива. Бях щастлива през нощите, когато майка ми не мъкнеше непознати у дома. В дните, когато ни плащаха в „Макдоналдс“.